Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Прюсти млъкна и отпи от кафето си.

— Уолтър Джилет беше адвокат с първокласна репутация, който имаше много работа в полицейските съдилища и аз, естествено, попитах Суон защо иска да се срещне с него, но Джими поклати глава: „Сега не мога да ти кажа — отвърна ми той със странен тон, — но може би скоро ще чуеш нещо по този въпрос“.

Домакинът отново вдигна чашата си и отпи.

Пол едва се сдържаше.

— Ех — продължи Прюсти навъсен, — наистина скоро чух нещо. На другия ден Суон се явил на работа много пиян. Бил дежурен. Карал полицейска кола и причинил сериозно произшествие. Блъснал и едва не убил някаква жена. Естествено, вдигна се страхотен шум. Суон беше съден, уволнен от полицията и както несъмнено заслужаваше, осъден на шест месеца принудителен труд.

— Затвор! — възкликна Пол. — После… какво стана с него?

— С него беше свършено — каза Прюсти. — След като излезе от затвора, Суон опита няколко професии: частен агент, портиер в хотел, разпоредител в кино, но никъде не се задържа за дълго. Честно казано, беше вече променен, станал бе друг човек. С това пиене и останалите неща, които му се струпаха, престана да бъде предишният Суон. Не мога да ти кажа как е сега, изгубих следите му през последните години.

— Но защо? — едва пое дъх Пол. — Защо се е случило всичко това? Ходил ли е при Джилет?

— А! — отвърна Прюсти многозначително. — Няма ли да ме питаш още нещо?

Той изпи последната глътка кафе и заговори още по-тихо:

— Рядко виждах Суон, след като излезе от затвора. Но една вечер той се отби в магазина ми. Явно от няколко дни беше в запой и едва стоеше на краката си — изглеждаше много пиян. Застана пред мен и както се люлееше дълго мълча. После ми рече: „Знаеш ли какво?“. „Не, Джими“ — казах аз, като гледах да не го дразня. „Е, това е — казва той, — никога да не се опитваш да разказваш приказките, които си научил в училище.“ И започна да се смее и пак да се смее. Изтътри се навън от магазина и пак продължи да се смее и, бога ми, това не беше смях, който бих желал да чуя отново.

— Какво друго каза? — извика Пол.

— Нищо… нито тогава, нито по-късно… ни дума повече. Но бог да ми е на помощ, право или криво тогава почувствах до мозъка на костите си, че до това състояние го е докарал случаят Матри.

Възцари се дълго мълчание. Пол остана вцепенен в стола си, с чувството, че нещо в гърдите му е изопнато до скъсване. После постепенно, както седеше, главата му се облегна назад, а погледът му се фиксира някъде горе в тавана. Не му беше ясно нищо. Непрогледните облаци все повече се сгъстяваха над него и в тази тъмна обърканост, той отново почувства онзи странен подтик, който го тласкаше напред и го караше да продължи.

— Стана късно. — Прюсти бе захвърлил угарката от пурата си в огъня и гледаше към часовника. — Не искам да те пъдя, но ако се улисаш, може и да изпуснеш влака си.

Пол се изправи. С твърд и спокоен глас той отвърна:

— Не бих могъл да взема влака тази нощ. Трябва да разбера… какво имат да ми кажат Суон и Джилет.

Следващата утрин беше свежа и приветлива. Пол се събуди рано в общежитието на Християнската младежка асоциация, където предния ден успя да си осигури стая. След закуска написа и изпрати кратко писмо до майка си, с което се надяваше да я успокои. После целеустремено се запъти към центъра на града. Тютюнотърговецът, който понастоящем рядко напускаше предградието си, беше в неведение къде се намираха Суон и Джилет. Но след като порови из книжата си, все пак можа да намери номера на къщата на Темпъл Лейн, където се намираше кантората на адвоката, заедно с един адрес близо до Корн Маркет, където, доколкото знаеше, бе живял до преди две години Суон.

Пол стигна до номер 15 на Темпъл Лейн в девет и половина и има късмет да намери там един мъж в престилка от сукно, който очевидно току-що бе отворил помещението и в момента беше зает с лъскане на месинговата табелка на външната врата.

— Това ли е кантората на мистър Уолтър Джилет?

Прислужникът прекъсна лъскането си. Беше с грубо, конско телосложение, кривокрак и с малки, кървясали очи. Отговорът му обаче бе достатъчно учтив:

— Беше.

— Оставил е адреса си?

— Правилно.

Настана пауза.

— Не знаете ли къде е сега?

Прислужникът измери Пол с кос поглед.

— Не бих казал, че не знам.

— Къде мога да го видя?

— Ех — каза мъжът с още един кос поглед, — съмнявам се, че би могъл да го видиш. Все пак нищо няма да ти навреди да опиташ. — Той потри замислено носа си. — Ще ти струва един шилинг.