Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

„Това зверско убийство — прочете той — извършено от един хладнокръвен и развратен главорез при обстоятелства на дивашка свирепост не се поддава на описание и едва ли има подобно в аналите на престъплението. Мерзавецът, който извърши престъпление от този разред, е потънал под най-ниското равнище на човешката деградация. Обесването, господа съдебни заседатели, е твърде добро за него!“

После в специално приложение в края на последния брой, Пол откри страница със снимки: на жертвата — хубава, превзето усмихната млада жена с коса на пухкав кок и блуза, украсена с панделки; на свидетелите, на доносника Рока — мършаво същество с малодушно лице и пригладена на път в средата коса; на фаталната инкриминираща пощенска картичка с нелепата фраза: „Раздялата усилва чувствата“; на оръдието на престъплението — германски бръснач произведен от фирмата „Фрас“. Нищо не беше пропуснато, дори и корабът го имаше — порещия вълните „Ийстърн Стар“, с който престъпникът е възнамерявал да избяга. А на централно място — снимка на подсъдимия между двама полицаи в момента, когато влиза в съда в деня на прочитането на присъдата. С ужасени очи Пол се взря в снимката. Лицето на баща му — унило и подплашено като на животно, най-сетне притиснато до стената, преди да го убият — това лице доведе до кулминация терзаещата го мъка.

Бързо-бързо той затвори подвързаната поредица вестници. Почувства се лишен от последната си надеждица, за която се бе държал с упование и своенравно упорство.

— Виновен, виновен — измърмори той на себе си. — Виновен извън всяко съмнение.

Хвърли поглед към часовника и с притъпена изненада видя, че наближава осем часа. Изправи се и отнесе вестниците обратно на бюрото. Библиотекарят, който го беше обслужил, все още бе там.

— Ще ви потрябват ли отново? — попита той. — Ако пак ще ви са нужни, ще ги оставим тук.

През транса на своите чувства Пол забеляза, че младият човек го гледаше с приятелски интерес. Беше на около деветнайсет години, дребничък и слаб, с широка, готова да се засмее уста, сиви интелигентни очи и чип нос, който придаваше на лицето му живо, закачливо изражение. Пол се питаше малко засрамен дали младият мъж го е наблюдавал, докато той преживяваше прочетеното във вестниците.

— Не, няма да ми трябват повече.

Пол остана така за момент, сякаш очакваше отговор, но макар че библиотекарят не откъсваше погледа си от него, не каза нищо, после се обърна, излезе от библиотеката и пое по шумната улица.

Сега, след като знаеше всичко, първият му импулс беше да зареже срещата си с Албърт Прюсти и да си спести едно безсмислено повторение на болката, която току-що бе изпитал. Но чудно, с един странен фатализъм, който бе направлявал всичките му действия от момента на разкритието, той насочи стъпките си в посока към Елдън.

Вървеше бавно. Припадаше вече здрач, когато стъпи на паважа на Ашоу Теръс. Беше малка уличка с ред високи, измазани с гипс къщи от двете страни — всяка с веранда и стъпало за качване в карета, които говореха за отминало благоденствие. Макар и все още да вдъхваха респект, превръщането на някога великолепните жилища в апартаменти, ги бе лишило от достойнство, обезцветило и направило дори мрачни. Пол не можа да се сдържи и потрепери, когато наближи къщата, в която бе извършено убийството, но стиснал решително зъби, мина през входа, изкачи се по миришещото на влага стълбище, спря на втория етаж и натисна звънеца.

След малко мистър Прюсти го въведе през едно тъмно антре в неподредена гостна, където на газов котлон се вареше кафе и пръскаше наоколо силен аромат.

Дребният тютюнотърговец бе по чехли, в старо кадифено сако и сякаш за да подчертае ексцентричността си, с поовехтял фес на главата. Посрещна го гостоприемно, разшета се наоколо за прибори, разля в чашите димящата течност, добави кафява захар и предложи на госта си чаша кафе.

Пол отпи от гъстото черно питие, горчиво-сладко, горещо и ободряващо. Междувременно мистър Прюсти си избра една дълга пура, подуши я одобрително, потри я между пръсти до ухото си и после я запали.

— Сам се оправям тук — забеляза той, като смукна доволно от пурата. — Жена ми умря преди шест години. Надявам се, че кафето ти харесва… Аз го внасям.

Пол смотолеви нещо в отговор. Завладян от особеното си положение, той се огледа наоколо из стаята, мебелирана в износен червен плюш и погледът му, задържан от месингов полюлей с орнаменти, се премести най-сетне към тавана над главата му.