Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Пол отдели един шилинг от поизчерпаните си средства и му го подаде. Прислужникът подхвърли монетата, улови я майсторски, пъхна я в джоба си и си обърса устата с опакото на ръката си.

— Той е в Орм Скуеър. Не е далеч от тук, в стария град до църквата. Вървете до края на Темпъл Лейн, завийте надясно и продължете направо. Огледайте се и ще видите името му. Няма начин да го пропуснете.

Пол не очакваше толкова лесен и толкова бърз успех. Той чувстваше погледа на мъжа в гърба си, докато се отдалечаваше бързо по дългата уличка с наредени една до друга кантори.

Без затруднение намери Орм Скуеър. Беше, както прислужникът му каза, съвсем близо до църквата в стария град. Всъщност, това беше и гробище — тихо място, в което се влизаше през старинен черно-бял портал с долепена до него къща за портиера, засенчена от високи брястове.

Отначало Пол не схвана напълно значението на упътванията, които му бяха дадени. После изведнъж се досети — Джилет беше в църковния двор, мъртъв. Пол поруменя, обзет за момент от гневен импулс да се върне и отдаде заслуженото на мъжа със сукнената престилка. Но вместо това, влезе в църковния двор и след около половин час се изправи пред онова, което търсеше — бяла мраморна плоча, скрита в ъгъла на гробището. Прочете кратката епитафия:

Посветено на паметта на Уолтър Джилет

Роден 1881 — починал 1930

Безутешно оплакан и високо почитан.

Чест за енорията.

Делата на всеки човек да се таят от всички!

Три пъти механично прочете финалната фраза; сега, след като Джилет си е отишъл от този свят, повече от всякога трябваше да се опита да намери Джеймс Суон. Обърна се решително и бързо закрачи назад.

Не след дълго почука по вратата на сутерена на една къща близо до Корн Маркет. Появи се една почтена наглед жена на средна възраст в син кариран халат.

— Търся мистър Суон… мистър Джеймс Суон. — Пол положи усилие гласът му да прозвучи небрежно и равнодушно. — Доколкото знам, живял е тук преди известно време.

— Да — потвърди жената. — Държеше тук стая в течение на много месеци. Но преди две години напусна.

— Къде отиде?

Жената се замисли, като съобразяваше нещо.

— Нямам нищо против бедния човек… плащаше си наема, когато можеше. Не го търсите за нещо лошо, нали?

— О, не — побърза да я увери Пол. — Съвсем обратното.

— Е, добре тогава… той отиде в един пансион на Уеър стрийт. Не си спомням номера му, но съдържател е един мъж на име Харт.

Уеър стрийт беше на не повече от половин миля — дълга бедна улица, която пресичаше гъсто населен район на града, с евтини магазини от двете страни и колички на амбулантни търговци, задъхваща се от движението и вибрираща от грохота на минаващите трамваи. След като направи справка с пътеводителя на града в един пощенски клон, Пол успя да намери пансиона на Харт.

Беше тухлена постройка, разположена в мръсен двор, ограден от високи опушени здания, в която се влизаше през тесен вход. Дръжката на звънеца беше отскубната от гнездото си и на мястото й зееше разкъртена дупка. Нямаше и чукче на разнебитената врата. Пол почука няколко пъти с ръка по разсъхнатите дъски. Появи се момче на около дванайсет години, с мръсно лице и подути жлези на шията, увита с червен парцал.

— В къщи няма никой — обяви то с дрезгав глас, преди Пол да успее да проговори. Обясни, че е болен, затова е останал в къщи и не е на училище; а когато Пол го запита, заяви, че всички мъже, които живеят в пансиона, били на работа, главно в леярната. Не познаваше никой на име Суон. Майка му, която се грижела за пансиона, щяла да се завърне в четири часа.

Като каза на момчето, че ще се върне пак, Пол пое обратно през късата странична уличка и се озова отново на широката и просторна Уеър стрийт. Не можеше да остане бездеен. Нервите му бяха изопнати и настроени за действие. Някакъв импулс, който рееше у него от миналата нощ, го подтикна отново към градската библиотека.

Вече бе следобед и на смяна беше същият библиотекар. Младежът, незает в момента, стоеше замечтан зад бюрото си, когато Пол влезе през въртящата се врата; после вдигна глава и като видя посетителя, изправи се в стола си и докато Пол прекосяваше по дължина читалнята, го проследи с нарастващо внимание. Младият мъж мълчаливо пое листчето, което му бе подадено.

След това натисна звънеца, за да повика прислужника. Когато човекът се отдалечи, отвори едно чекмедже на бюрото си.

— При последното си посещение оставихте някакви бележки в папката. Ето ги.