Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Пол се взря в листа хартия. Беше започнал да прави нещо като резюме на прочетеното за процеса, но скоро го бе зарязал. Инстинктът му подсказа, че въпреки изражението на безстрастна незаинтересованост у другия, той несъмнено е прочел бележките му, направил си е труда да прегледа поредицата вестници и може би дори е отгатнал самоличността му.

— В действителност, този лист не ми трябва — каза той. После добави: — Но благодаря ви, че сте го запазили.

Младият мъж бе вперил в него особен поглед с онези светли, като на птица, любопитни очи.

— Такива неща би трябвало да се унищожават.

Пол го наблюдаваше как къса на късчета листа. В този момент се появи прислужникът, натоварен с два тежки тома — подвързаните броеве на „Куриер“ от 1922 година. Пол го последва до близката маса, седна и отгърна първия том.

Прилежно, като проследяваше с пръста си всяка колона, той внимателно започна да преглежда страниците. Беше досадно еднообразна работа и скоро го заболяха очите, но той упорстваше и след като привърши с първия том, премина към втория. Когато свърши с прегледа си, облегна се назад в стола си и намръщено потри челото си с ръка. Часовникът под купола показваше, че минава четири часа. Досетил се изведнъж за срещата си, той се изправи от стола, за да върне томовете.

— Открихте ли каквото търсехте? — Библиотекарят направи усилие думите му да прозвучат като рутинна любезност, но Пол усети един жив интерес в този обикновен на вид въпрос:

— Не, не можах.

Настъпи пауза. Пол знаеше, че другият повече не би задавал въпроси. Трябваше само да си тръгне, за да прекрати разговора. Но по един странен начин, той почувства, че младият библиотекар с мълчанието си и с хитро разчетената покана в погледа му бе дал повод, почти нахално, но с добри намерения. Изведнъж Пол бе обладан от желание да се довери на младия мъж.

— Търсех материали за процеса, в който един полицейски инспектор на име Суон е бил съден и осъден през 1922 година.

Младият мъж бе силно изненадан, но успя да прикрие учудването си.

— Това не би било трудно. Ако открия нещо в някоя друга поредица вестници, ще го отделя настрана за вас. — Той замълча. — Вие… вие интересувате ли се от господина?

— Опитвам се да го намеря.

— Имате ли идея къде да го търсите? — Въпросът прозвуча смислено.

— Той вероятно е все още някъде наоколо. По всичко личи, че е на улицата.

— Разбирам.

Настана мълчание. За момент Пол остана неподвижен, после смутен от своята липса на сдържаност, благодари на другия, сложи шапката си и излезе от библиотеката.

Продължи да върви по посока на Уеър стрийт и към пет часа стигна до пансиона на Харт, за да открие, че домакинята се бе завърнала. Беше яка жена, облечена в мериносова пола, с кариран шал около раменете и мъжко таке на главата си, промушено от две игли, украсени с имитация на черен кехлибар.

— Да — призна тя, — спомням си добре Суон. Не му вървеше на този мъж. Разболя се и не можа да се задържи на работата си в заводите. Пиеше твърде много. И ако ме разбирате, не съжалявах за него, когато напусна.

— Кога беше това?

— О, преди около шест месеца.

— Не знаете ли къде отиде?

— Щом ме питате, мисля, че отиде в Бромли, да работи на новите строежи там.

— Това е съвсем близо, нали?

— Да, наблизо е… около три мили извън града.

— Остави ли ви адреса си?

— Суон не беше човек, който оставя адреса си. Никога не бихте измъкнали и думица от него, по никакъв начин. Но почакайте за момент, нека помисля. Каза ми, че очаквал писмо и ме помоли да му го препратя, ако получа, но писмото изобщо не дойде. Въпросът е дали съм записала адреса му. — Тя се обърна към момчето, което стоеше отзад в антрето и слушаше разговора. — Донеси ми книгата от стаята, Джоси.

След малко момчето й донесе един смачкан тефтер с оръфани и подвити страници. Като наслюнчи пръстите си, тя започна да обръща страниците.

— А, какво е това? Нали ви казах.

С внезапен прилив на надежда, Пол се приближи и надникна в тефтера, където сочеше пръстът й.

Надраскан с молив на мръсната страница, бе адресът, който търсеше:

Джеймс Суон,

Чрез Робъртс,

15, Касъл Роуд,

Бромли

Той припряно преписа адреса в бележника си, благодари на жената и почти побягна. Докато бързаше по тясната уличка, едва осветена от единствена слаба лампа, почувства, че в никакъв случай денят не бе пропилян напразно. Действително беше по следите на Суон, дори бе зърнал и портрета му — нещастен, затъващ все по-надолу, давещ в алкохол мъката си, борещ се с две голи ръце за съществуването си. Вече бе твърде късно, за да иде в Бромли през тази нощ. Но утре щеше да отиде. Да, утре щеше да намери Джеймс Суон.