Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Да… — рече Прюсти, разгадал изражението на лицето му. — Аз седях точно в това кресло, когато се чу трополенето горе, такъв страхотен тропот, че ме накара да се кача веднага. Господи! Никога няма да забравя тази гледка… тя легнала… полугола… апетитно парче… но гърлото й прерязано от ухо до ухо! — Той прекъсна разказа си. — Не се плаши така, човече! Я как промени цвета си… Сега горе няма никой… празно е. Имам ключ… собственикът остави ключа у мен… ако искаш можеш да видиш стаята.

— Не, не — поклати глава Пол. После, притиснал с ръка челото си, добави: — Видях и научих повече от това, което мога да понеса. През целия следобед четох написаното по процеса в „Куриер“.

— О, да — съобрази Прюсти, — всичко беше отразено там. Дори се отнесоха честно с мен. Пък и аз не се представих добре. Спрот ме направи на обикновен глупак. И всичко бе, защото не исках да се закълна, че мъжът, който излезе от апартамента… — той посочи с пурата си нагоре — беше Рийс Матри.

— Не го разпознахте… като моя баща?

— На площадката беше тъмно. Бях и без очила. Е, смея да кажа, че не съм бил прав… Ед, момчето от пералнята, и всички други бяха толкова сигурни. Но — похвали се той с някаква готова за спор суетност, — аз съм упорит човек и въпреки цялото онова гонене до дупка от страна на онзи келеш Спрот, не се заклех. Бил ли си някога в свидетелската ложа?

— Не.

— Господи, когато те вкарат там, сякаш те връзват на възли. Половината от времето не знаеш какво приказваш. През другата половина не те оставят да кажеш онова, което искаш да кажеш. Ето, сега се сещам за нещо странно, за което изобщо не ми дадоха възможност да спомена. Често разисквахме този въпрос с жена ми и доктор Тюк, лекаря, когото повиках да види тялото. Ами че той изобщо не беше призован на процеса. Те си имаха свои медицински експерти и какво ли не, но доктор Тюк беше заинтригуван от случая и след това ние често си говорехме по въпроса.

Мистър Прюсти напълни дробовете си с дим и замислено разбърка кафето си.

— Когато влязох във всекидневната и видях, че е извършено убийство, инстинктивно изтичах до прозореца и го отворих. Исках да хвърля още един поглед към човека, който избяга. И успях, слава богу. Долу на улицата на светлината, която идваше от близкия прозорец, видях как грабна един велосипед, подпрян на оградата, метна се отгоре му и завъртя педалите като бесен. Цветът на велосипеда беше зелен… Бих се заклел в това… зелен велосипед. Странно нали?

Прюсти, изглежда, обичаше да самодраматизира и замълча многозначително. После продължи:

— Особено като се вземе предвид, че през целия си живот Матри не е притежавал дори най-обикновен велосипед. — Той направи пренебрежителен жест. — Разбира се, те решиха, че той просто е задигнал колелото, за да може по-бързо да офейка. Но ако е така, кой е бил притежателят на този зелен велосипед и къде изчезна той? Претърсиха канала на мили наоколо и нищо не откриха.

Настана потискащо мълчание.

— И нещо друго — продължи Прюсти бавно, — онази кожена кесия с особена изработка, която откриха до трупа. Не беше на убитата жена. Не беше и на Матри. Тогава чия е била? Това беше въпрос… който смущаваше и един много по-умен от мен мъж — човекът, който разследваше случая от началото до края. Суон.

— Суон — издума като ехо Пол.

Прюсти кимна с внезапна сериозност.

— Детектив инспекторът Джеймс Суон.

Инстинктивно, тютюнотърговецът се озърна, сякаш се страхуваше, че някой подслушва. Той приближи стола си по-близо до Пол.

— Аз не съм голям човеколюбец. Не обичам да напъвам врат в защита на когото и да било. Но в твоето положение, мисля, че трябва да знаеш повече за Суон.

Промяната в маниера на събеседника му изтръгна Пол от апатията му. Той се надигна в стола си, докато Прюсти продължи с по-нисък и предпазлив тон:

— Суон беше симпатичен човек и при това умен. Когато например правеше служебните си обиколки и уловеше някой от младите, който се е забъркал в някоя пакост или афера, не ги вкарваше в ареста, а просто им говореше като проповедник и им четеше морал. Разбираш какво искам да кажа, беше чудесен човек. За нещастие имаше една слабост и то много лоша — пиенето.

Прюсти се загледа в пурата си и поклати глава.

— За бога, това беше странно, много странно.

Пол усети как кожата на тила му се сви. Сега слушаше съсредоточено и напрегнато.

— Познавах го добре, защото два пъти седмично идваше в магазина за половин унция 14 14 Унция — мярка за тежест, равна на 28,3 грама. — Б.пр. ситно нарязан тютюн. И, разбира се, често се срещахме по време на разследването. Когато всичко приключи и животът продължи нормалния си ход, започнах да забелязвам промяна в него. На първо място започна да пие повече. Никога не е бил приказлив, но сега вече беше трудно да изкопчиш и дума от него. Не беше и много весел. Изглеждаше, че нещо терзае ума му. Често го закачах, питах го да не би да е влюбен и така нататък, но той винаги премълчаваше. После един ден, може би след година, дойде при мен по-мрачен от обикновено… стори ми се и малко напрегнат. „Ще направя една голяма крачка, Албърт — каза ми той. — Ще се срещна с Уолтър Джилет!“