Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— А какво… — прекъсна го Пол, — какво ще кажете за човека, който беше осъден?

— Ах!… — въздъхна Осуалд с тон на дълбоко съжаление. — Това беше единственият смущаващ недостатък в плана ми за изкупление, но така е било предопределено. Няма да отрека, че на няколко пъти се изкушавах да се предам. Ала Гласът заговаряше отново и отново, и по-повелително в тъмната тишина на нощта: „Какво пък! И ти ли си като онзи, който започна да гради къща и не можа да я довърши. Предай се и според закона всичките ти земни блага и богатства ще бъдат конфискувани от държавата. О, не. Въздръж се!“. Да, мой драги момко, дълбоко се разкайвах, но какво все пак можех да направя? Ние всички сме само сечива, инструменти на една Висша Сила. Страданието е нашата участ, а целта винаги оправдава средствата.

Отново онази тъжна и разкривена усмивка почти срамежливо се разля по безчувственото му, разкривено лице.

— Вътрешният Глас дори ми внушава стъпки, предпазни мерки за осигуряване на безопасността ми, така че моето велико начинание да продължи да се развива. Знаеш и за онези, които търсеха изгода от едно смътно подозрение за вината ми. При все че им наложих волята си, взех ги у дома си, моделирах ги така, както грънчарят вае глината, те все пак си оставаха един източник на тревога. О, не си въобразявай, че животът ми течеше охолно. Напротив, непрестанно се подлагах на най-суров аскетизъм. Нервното заболяване, което ме тормозеше от младини, сега за мен се превърна в постоянно бедствие. С изтощителни припадъци, два, дори три пъти седмично едва понасях съкрушителната му прегръдка. А над всичко лежеше тази най-потискаща и по-трудна от всички задачи! — да бъда постоянно нащрек и винаги предпазлив в действията си. В моята вдъхновена от Бога благотворителност не биваше да преминавам земните граници на обичайното, за да не разгадаят тайната ми всички онези очи, които любопитно надничаха отвън.

Възбуден от собствените си думи, Осуалд стана отново и започна да се разхожда неспокойно из стаята, с превити рамене и отпуснати люлеещи се ръце, като развълнувано си бъбреше на глас и се увещаваше в нещо.

Пол потръпна при вида на тази възбуда у Осуалд — тъмна и дълбока бездна на страдание, която растеше с всеки миг. Ужасяващо бе да се наблюдава отстрани крушението на тази човешка душа, но у Пол тази опустошителна картина събуди още по-голяма тъга. Той ясно видя, че мъжът пред него не беше с ума си.

Изведнъж отвън, несъмнено откъм далечния канал, долетя слабият вой на корабна сирена за мъгла. Като вопъл на измъчван дух, този неземен звук сякаш прониза Осуалд в сърцето. От устните му се откъсна стон, той се закова на мястото си и втренчил поглед нагоре, възкликна:

— Часът наближава. Опрости прегрешенията на Твоя слуга!

При последните думи гласът на Осуалд секна. Лицето му посивя, протегнатите му ръце се вцепениха и той остана така, сякаш покорен от неземна сила. Ала не след дълго постепенно се отпусна, огледа се наоколо и бавно се върна към действителността. Подпря се на ръба на масата, извади кърпичка от джоба си и отри потното си чело. После тъжно се усмихна на Пол:

— Още веднъж благодаря ти, скъпи ми младежо, за любезното внимание! Сега се чувствам добре и ако желаеш, можеш да ме оставиш сам.

Пол се поколеба, чувствайки в гърдите си онзи странен и скръбен пламък на съжаление, все още неугаснал в гърдите му.

— Обещавате ли ми да изчезнете далеч от тук?

— Да, да, ще се махна далеч, далеч от тук — кимна Осуалд и пак се усмихна, като сложи ръка на рамото му. — Не е нещо непредвидено. Разполагам с необходимите средства. Сбогом и Бог да те благослови!

Ръкостискането му беше ледено. Той отвори вратата и Пол излезе.

На другата сутрин съдът откри заседанията си. Атмосферата вътре беше като наелектризирана. Тълпата, притиснала се още по-плътно отпреди, препълваше задушната вече зала. Говореха тихо, с приглушени гласове. Най-любопитни слухове се понесоха шепнешком, когато се видя, че сър Матю не беше на мястото си. Шепотът едва стихна, когато той пристигна закъснял и забърза към стола си с уморения вид на човек, прекарал безсънна нощ и с кървава резка на брадичката си, където се беше порязал при бръсненето.

Когато Техни Светлости съдиите заеха местата си, Найджъл Греъм се изправи, уравновесен и спокоен както винаги, но с нова студенина в държането си.

— Милорди — обяви той, — с ваше позволение, желая да подновя разпита на свидетелката Луиза Бърт.