Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Шанс — повтори Осуалд като ехо. — Шанс!

Той бе изпаднал в някакъв екстаз. Горната му устна потрепваше, червенина бе избила по лицето му с цвят на слонова кост, големите му очи се въртяха влажни и блестящи изпод сребристите му вежди.

— Млади човече! — извика той ненадейно, с висок и страстен глас, — все още има надежда за човечеството. О, сега съм сигурен… сигурен съм, че моят Спасител е жив!

Неспособен да се удържи, той стана на крака и започна забързано да крачи из стаята, сплел ръце и пукайки със ставите на пръстите си. От време на време вдигаше глава нагоре, сякаш благодареше на Бога. Накрая с усилие овладял емоциите си, той седна на мястото си и сграбчи здраво Пол за ръката.

— Мой скъпи момко, освен благодарността си, аз ти дължа едно обяснение. Само на теб се полага да чуеш цялата трагична история.

Все още държейки Пол в желязната си хватка, той се взря в очите му и след кратко мълчание започна с дрезгав глас. Маниерът му беше тъй архаичен и библейски, че минаваше границите на разума.

— Млади човече — каза той, — през целия си живот съм бил във връзка с Небето. От най-ранното си детство съм епилептик. — Той млъкна за миг, за да си поеме дълбоко дъх, после продължи: — Родителите ми бяха възрастни… Аз бях едничкият им син. При тези обстоятелства бях отгледан с много грижи, като в парник. Откъснаха ме от местното училище, за да ме обучава домашен учител, глезеха ме, не ме лишаваха от нищо.

Развих се по-късно. Но тъй като ме привличаше медицината, деветнайсетгодишен бях изпратен в университета, а от там — в болницата Сейнт Мери. Уви, моето заболяване ме принуждаваше да прекъсвам от време на време обучението си, докато накрая ме принуди да приключа завинаги с медицинското си образование. Трябваше да се завърна у дома. Все пак постепенно — вече бях преминал двайсет и петата си година — припадъците ми се поразредиха и почти изчезнаха, а аз можах да заема мястото си в обширната работа на баща ми и да поема многобройните отговорности, които наследявах.

Когато навърших тридесет, бях сгоден за една девойка с благ характер, чието семейство заема в обществото равностойно на нашето положение. Постигнато беше съгласие женитбата ни да се състои, ако след известен изпитателен период, станеше очевидно, че заболяването ми е било напълно излекувано.

Осуалд замълча и тежка въздишка разпъна гърдите му.

— За зла участ, през този период аз се запознах с Мона Спърлинг, която, както знаеш, работеше в един цветарски магазин. Бях отишъл там по чиста случайност, да поръчам цветя за годеницата си. Няма да се спирам върху баналността на онази първа среща, нито пък на коварния начин, по който от нея се разви и връзката ни. Поемам пълната вина за моята слабост и греховност. При все това мога да твърдя, че при падението си бях напълно подпомаган от нея. Никога, млади ми приятелю, никога не се оставяй да бъдеш впримчен от чара на една алчна и суетна жена. Мона измъкваше от мен всичко — дрехи, бижута, пари, дори самостоятелен апартамент. Като последно средство й предложих да поема изцяло издръжката на нея и на детето, което очакваше. Но тя отказа, като ме обсипа с най-обидни хули. Само женитбата би я задоволила.

Точно по това време умря баща ми. Бях доведен до безумие от скръб и тревога, а моите епилептични припадъци отново се появиха. След един особено силен припадък, по предварителна уговорка трябваше да се срещна с тази жена — Спърлинг.

О, скъпи момко, не можеш да си представиш колко болестно и опасно е състоянието след припадък. След като болния се надигне от земята блед, посинял, с нахапан език и пяна на устните, умът му си остава в дълбока наркоза, в някаква забрава, но страстите са по-буйни и възбудени. В такова състояние, раздразнен до полуда, аз напълно изгубих контрол върху себе си и… тогава извърших убийството.

Последва дълга пауза, а дивото разкривено лице на Осуалд се промени от бледа усмивка, тъй тайнствено загатваща за един осакатен и болен разум, че Пол неволно впи пръсти в облегалката на стола си.

— Първият ми импулс бе да се предам. После за пръв път заговори Вътрешният ми Глас. Една дума само: „Въздръж се!“. Не че се боях от последиците на моето престъпление, а просто защото съзрях пред мен да се простира като райски пейзаж онова, което можех да направя, ако останех на свобода. — Гласът на Осуалд изведнъж стана тържествен и изпълнен с достойнство. — След това посветих живота си на човечеството. Извиках високо: „Ще се грижа за бедните, за сакатите и куците, за слепите и благословен ще бъда, защото ще ми се отдаде заслуженото, когато праведните възкръснат!“.