Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Какъв разговор?

— Не си ли спомняте?

— Не, не си спомням.

— Тогава, може би ще мога да освежа паметта ви. — Греъм измъкна лист хартия от купчината пред себе си. — Предполагам, че разговорът ви е протекъл така:

Колинс:Е, нали вече свърши. Не съжалявам. Това направо ме съсипваше.

Бърт:Не се тревожи, Ед. Знаеш, че действахме правилно и почтено.

Колинс:Да, смея да кажа. Все пак…

Бърт:Все пак, какво?

Колинс:О, ти знаеш, Луиза. Защо не им каза… ти знаеш какво?

Бърт:Защото изобщо не ме питаха, глупчо.

Колинс:Предполагам, че не са те попитали. Ще получим ли… ще си получим ли наградата?

Бърт:Ще я получим, Ед. Не се безпокой! Може дори и нещо повече да падне.

Колинс:Какво искаш да кажеш?

Бърт:Само почакай и ще видиш. Имам изненада за теб.

Колинс:Матри беше човекът нали, Луиза?

Бърт:Ще млъкнеш ли най-сетне? Твърде късно е вече да се дърпаш. Не сме сторили никому зло. С всичките онези доказателства, Матри и без друго щяха да го осъдят. А в края на краищата не го обесиха. Не разбираш ли, глупчо, че не си струва да се опълчваш срещу полицията? При това, всичко може да завърши много по-добре за нас, отколкото си сънувал. Ще си живея като лейди, дори преди да съм изиграла всичките си козове.

Греъм привърши четенето и преди държавният адвокат да се намеси, се обърна строго към свидетелката.

— Отричате ли, че този разговор, който е бил подслушван и записан, се е състоял действително?

— Не знам. Не мога да си спомня. Не съм отговорна за онова, което Ед Колинс е казал — избъбри отговора си Бърт, страшно смутена и с треперещ глас.

— Когато ви изплатиха наградата в полицията, какво направихте?

— Забравила съм какво точно е станало.

— А не отидохте ли на курорт в Маргейт 58 58 Морски курорт в Южна Англия. — Б.пр. с Едуард Колинс?

— Мисля, че отидох.

— Не заемахте ли обща стая в хотел „Бийч“?

— Разбира се, че не. И не съм дошла тук, за да бъда обиждана.

— Тогава, може би предпочитате да не показвам на съда хотелската регистрация за тази дата?

— Милорди — намеси се отново държавният адвокат, — трябва да протестирам против тези неуместни и нямащи връзка с делото твърдения, отнасящи се до моралния облик на свидетелката.

— Да, но когато по-зловредни и по-малко верни твърдения бяха изказани преди петнайсет години по повод морала на моя клиент, съдът не повдигна никакви възражения.

Никой не се обади повече.

Греъм се обърна към Бърт.

— Когато тази ваканция свърши, вие се завърнахте в Уъртли. Тук открихте, че атмосферата се е променила и охладняла. Не бяхте вече онази популярна героиня, каквато си бяхте въобразили, че сте. Трудно се намираше и работа. И все пак, тъкмо по това време и на този кръстопът, и на двама ви с Едуард Колинс бе предложена превъзходна служба в богат частен дом и вие приехте. Вярно ли е това?

— Да.

— Кой беше собственикът на този дом?

Предизвикателното и пренебрежително държание у Бърт сега вече беше отзвучало напълно. Тя крадешком стрелна с поглед Пол. За един безкраен момент, името сякаш се беше залостило в гърлото й. После в настъпилата гробна тишина тя произнесе:

— Мистър Инок Осуалд.

— Прав ли съм, ако кажа, че мистър Осуалд прояви забележителна доброта и благоразположение към Колинс, ожени го за главната си камериерка и после го изпрати в Нова Зеландия?

— Мисля, че той се отнесе прекрасно с Ед — смотолеви Бърт.

— А с вас? — заинтересува се с благ глас Греъм. — Нима и с вас не се отнасяше, макар и малко бащински твърдо, със същото благоразположение? Настани ви на добро място в домакинството си, по-късно, когато му дойде времето, ви омъжи. После, макар и не съвсем, ви отпрати, като плати пътните ви разноски, за да емигрирате в онзи далечен континент, нали?

Бърт унило избърбори нещо в знак на потвърждение, докато в залата премина нова вълна на оживление и възбуда, а интересът вече бе нараснал до точката на кипенето. Всички бяха вперили погледи в Греъм, докато той задаваше следващия си въпрос:

— Как можете да обясните изключителния интерес, проявен от мистър Осуалд към вас и Колинс — двамата най-важни свидетели по делото Матри?

Бърт онемяла, тъпо поклати глава.

— Би ли могло по някакъв начин това да се свърже с факта… — попита равнодушно Греъм, — че Инок Осуалд е собственикът на апартамента, заеман от Мона Спърлинг, жената, която беше убита?