Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Греъм седна на мястото си сред мъртва тишина, която изведнъж бе взривена от бурни овации. Само заплахата, че съдът ще опразни залата, можа да усмири накрая врявата на публиката. В очите на Пол блестяха сълзи. Той никога не беше чувал нещо толкова затрогващо като финалния апел на Греъм. Понесен от чувствата си, премести поглед от спокойната фигура на младия адвокат към баща си, който седеше объркан, сякаш не можеше да проумее, че същата публика, която преди петнайсет години го беше проклинала с ненавист, сега бурно го аплодираше.

Когато най-сетне редът беше възстановен, главният държавен адвокат, който беше привършил една дълга консултация с колегите си, неохотно се изправи на крака, за да отговори от името на правителството. На лицето му бяха изписани достойнство и спокойствие, но беше ясно, че тази задача не му беше особено присърце. Все пак бе принуден да прояви колкото можеше по-голям интерес и усърдие. Говори едва час, като през сдържаните му фрази прозираше нишка на умереност. В контраст с дългата и майсторска пледоария бе, може би планирано, но едно безстрастно и лишено от жар усилие. Когато седна на мястото си, съдията Фрейм изпълнен с достойнство и с непроницаем вид, отложи заседанието за следващия ден.

Беше два часа след обед на другия ден, когато съдът се събра отново. Тогава, в спонтанно настъпилата гробна тишина, съдията Фрейм все така изпълнен с достойнство и още по-непроницаем вид, направи изявление. Докато говореше, сърцето на Пол биеше като ковашки чук. Той гледаше към баща си, който слушаше с някаква болезнена безнадеждност.

— Министърът на вътрешните работи — обяви съдията, — беше уведомен, че пред този съд бяха представени нови факти, които го убедиха, че осъдителната присъда срещу Рийс Матри не може да бъде обоснована и оправдана.

Фрейм направи дълга пауза, през която Пол едва дишаше.

— Следователно, натоварени сме да обявим, че министърът на вътрешните работи се е обърнал веднага към Негово Величество с препоръка за помилване.

Настана хаос — викове… във въздуха полетяха шапки… публиката акламираше диво и необуздано. Дън и Мак-Ивой с усмивка си стиснаха ръце, после с Найджъл Греъм, с Пол. Хората наобиколиха Пол, изреждаха се да го потупват по гърба. Ето, старият Прюсти с хриптящото си затруднено дишане го прегръща. Тук са Ела Флеминг и майка му, близо една до друга, още зашеметени и малко засрамени. Пасторът със затворени очи като по време на молитва. Дейл, с лице по-каменно от когато и да било. Спрот, замаян от удара, се измъква към изхода. Някакво видение в галерията — жестикулираща фигура… дали не беше Марк Булия?

Тогава Пол се обърна и отиде до пейката. Там, прегърбен всред глъчката и виковете, сякаш все още неразбиращ, седеше онзи съкрушен човек, когото никога вече нямаше да нарекат убиец…

В „Уиндзор“ Пол се върна в четири часа. Бяха победили… и нито професионалните фрази и официалния маниер на съдиите, нито студената и високомерна прецизност на съда можеха да принизят триумфа от тази окончателна победа. При все това, нервите му все още бяха пренапрегнати. Чувстваше се в състояние на странна нереалност, изправен пред едно бъдеще, което оставаше неопределено и несигурно.

Когато минаваше по коридора, който водеше към страничното крило на хотела, видя куфара на Ела, притегнат с ремък и с табелка. През полуотворената врата зърна майка си, заета с опаковката на багажа в стаята си. В известен смисъл това го подготви. Във всекидневната намери Ела, седнала там с шапка и ръкавици, и с онова решително изражение на лицето, което предсказваше точно определен ход на събитията и за двамата.

Цялата му неувереност изкристализира в решителност, когато я видя. Пол отиде до бюфета и си наля чаша вода от гарафата, като през цялото време чувстваше погледа й върху себе си.

— Е, сега вече всичко свърши.

— Би трябвало да се надявам, че е така — тръсна тя рязко главата си, седнала много изправена и с присвити устни. — Всъщност нека го кажем — крайно време беше.

— Знам, че не ти е било приятно, Ела — съгласи се той, — но трябваше да го преживеем.

— О, трябваше ли наистина? Така мислиш ти, но аз не съм на същото мнение. Всичко беше напълно излишно. Нещо повече. Напълно безполезно. И то е твое дело, Пол. Ти го започна. И продължи. Напук на всички. А какво получи в замяна? Нищо! Абсолютно нищо.

— Положително е нещо това, че каузата ни спечели.

— А каква е ползата за тебе? Чу как покриха и замазаха делото. Всички тези адвокати здравата се държат един за друг. Ще трябва да се отнесеш до Парламента, за да получиш някаква сума пари. Пък дори да ги дадат, ти никога няма и да ги докоснеш.