Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Той се изчерви от възмущение, но си наложи да й отговори без злост:

— Парите не ме интересуват. Никога не съм мислил за тях. Всичко, което исках, бе да реабилитирам баща си. И го направих.

— Тлъста добрина, няма що. Като гледам как се държи, мисля си, че по-голяма добрина щеше да му сториш, ако го беше оставил там, където си беше. Той се представи точно такъв, какъвто си е… пиян, отблъскващ старец.

— Ела!… Затворът го промени… Той невинаги е бил такъв!

— Е, сега пък е! Всичко това ми дойде предостатъчно. Стига ми, че е бил в затвора. Поне тогава беше изолиран. Хората не го виждаха, дори и не знаеха за него. Ами че той дори в съда си показа рогата. Затова съдиите се отнасяха с нас като че ли сме кал. Никога, през целия си живот не съм била толкова унижена и засрамена. Като си помисля само, какво биха казали порядъчните хора, ако разберат, че имам дори далечна връзка с такъв човек. Казвам ти направо — ако не беше ти, щях да си събера багажа и да се махна.

Пол виждаше, че тя беше напълно неспособна да разбере същността на нещата. Нито пък имаше и най-слабо признание за жертвите, които той беше направил, за борбата, която беше водил. Тя се съобразяваше само с вредите нанесени уж на фалшивата изтънченост, към която постоянно се стремеше и със загубите претърпени от суетността и самомнението й. И заради това го обсипваше с оплаквания и укори, които тя считаше за напълно оправдани, а това ги правеше още по-дребнави. Как можеше да бъде толкова глупав преди, че да поддържа дори и това слабо увлечение по хубавичкото й лице, оградено като с ореол от болезнената й религиозност?

Настана мълчание, което в светлината на предишния й опит, тя изтълкува като белег на подчинение. Успокоена, че той не й отвърна, тя заговори с по-мек тон на мъченица, която, макар и дълбоко наранена, е готова да прости по християнски.

— Добре тогава… събирай багажа си!

— Защо?

— Защото си тръгваме, глупчо. Няма какво да чакаме. Мистър Дън уреди сметката ни в хотела — така и беше редно, като се има предвид какво спечели от нас вестникът му. Ще вземем кораба в седем от Холихед.

— Аз не мога да го оставя. Ела.

Тя го погледна смаяна, после ужасена.

— Никога през живота си не съм чувала по-голяма безсмислица. Ти не се нуждаеш от него и той не се нуждае от теб. Още щом излезе от съда, той начаса се замъкна в някаква долнопробна кръчма. Е, нека си остане там. Когато се върне, ще разбере, че сме си отишли.

Той поклати глава.

— Аз няма да дойда.

Кръвта се качи в лицето й. Очите й засвяткаха.

— Ако не дойдеш, предупреждавам те, Пол, ще съжаляваш. Много неща изтърпях заради теб и нашата любов. Стигнах до тук, но не и по-нататък…

Докато тя продължаваше с укорите си, вратата се отвори. В стаята влязоха мистър Флеминг и майка му. И двамата бяха облечени за път. Пасторът отмести поглед от Пол към дъщеря си.

— Какво има? — попита той.

— О, всичко! — извика Ела. — След онова, което направихме за него, Пол има лице да заяви, че нямало да дойде с нас.

В очите на Флеминг се появи загриженост. През тези последни седмици и неговият душевен мир беше нарушен, станал жертва на постоянна вътрешна борба. Надяваше се да възроди Матри, да го очовечи, а въпреки всичките си усилия и молитви, не бе успял. Тежеше му поражението, притискаше го до самите корени на вярата му. А сега дъщеря му и Пол. Положението го поставяше в безизходица и тревога. Опита да се нагоди с изтъркани фрази, които почти бе започнал да презира.

— Не мислиш ли, че си направил достатъчно, момчето ми? Ти се потруди така… тъй благородно.

— О, да, Пол! — помоли го майка му с приглушен глас. — Трябва да дойдеш с нас.

— В края на краищата, от морална гледна точка, не си задължен да останеш. — Флеминг помисли малко, после компромисно продължи: — Или може би… ако ние заминем сега… ти можеш да се завърнеш и по-късно.

— Ако той не дойде сега — вметна Ела, — горчиво ще съжалява.

— По-спокойно, Ела… — смъмри я Флеминг ядно. — Няма ли край твоята себичност?

Ала избухнала в гневен плач, тя вече не можеше да бъде удържана.

— Що се отнася до мен, това е краят. Означава, че него го е грижа повече за онзи зъл старец, отколкото за мен. Никога, никога повече няма да му проговоря.

Бледен и намръщен, Флеминг се мъчеше да събере нишките на мисълта си и да усмири дъщеря си. Напразно. Ела беше отишла твърде далеч в избухването и гнева си, за да се вслуша в думите му. А мисис Бърджис, напълно съкрушена от изпитанията, през които бе преминала напоследък, сега бе твърде отчаяна и унила, за да го подкрепи. Не желаеше нищо друго, освен веднага да се махне, да замине от тук.