Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Матри изпусна дълбока въздишка.

— Всичко ми върви накриво в тоя живот. Всичко, до което се докосна. Дори това преразглеждане на делото. Каква лигавщина беше днес. То не ме удовлетвори. А всички тези лъскави адвокати с измисленото си красноречие. Защо, по дяволите, не ме оставиха да говоря аз? Само ми се надсмиваха скришом. Да, аз съм особняк… никъде не пасвам. От мене никога няма да има някаква полза. Свършено е с мен. Аз не убих никого. Те извършиха убийство, онези… които ме убиха… мен.

Лулата му беше изгаснала, лицето му посивя, а емоциите, които го бяха обзели, разтърсваха цялото му тяло.

Пол усети как сърцето му се размекна. Ала тази моментна слабост у баща му, този неочакван лъч надежда, бе твърде ценен, за да бъде пропилян от равна нему слабост или ответна изява на чувства. С разтуптяно в гърдите сърце, Пол си наложи да отговори хладно:

— С теб положително още не всичко е свършено. — Изчака достатъчно, докато думите попиха в съзнанието на баща му. — Онова, през което си преминал, те е променило много. Ала поне на години ти не си старец. От теб зависи да приспособиш разбиранията си към живота и да вземеш от него онова, което действително е добро за теб.

— Нищо не е добро за мен — промърмори Матри. — Често ми минава през ум да свърша със себе си. Тази вечер, като минавах по моста над канала, позагледах се във водата и за малко не скочих.

— Би било прекрасен начин да ми се отблагодариш за всичко, което направих за теб.

Матри повдигна посивялата си глава, която бе свел ниско и хвърли крадешком поглед към сина си.

— Да — промълви той, — ти беше добър към мен. Наистина беше.

— Удавѝ се, ако искаш — продължи Пол с режещ тон. — Избави се от трудностите си по най-лесния начин. Ала ми се струва, че има и друга, малко по-смислена идея. Скоро ще получиш кръгла сума пари. Да, да. Ще я получиш, независимо от това какво мислиш. Защо да не си купиш една малка ферма на село? Да живееш на чист въздух, да имаш собствен имот, собствени кокошки и яйца… да забравиш как да мразиш хората. На село здравето ти ще се възстанови… ще се подмладиш и по дух и по тяло. — Пол изведнъж повиши тона си. — Аз те извадих навън, нали? Изживей пълноценно поне годините, които ти подарих!

— Няма да мога — каза Матри с дрезгав глас.

— Да, ще можеш! — възкликна Пол. — Аз ще ти помогна. Ще се опитам да си намеря работа в някое училище наблизо. Да съм ти под ръка, ако потрябвам.

— Не… ти няма да го направиш… Ще го направиш ли наистина?

— Да!

Матри отново погледна крадешком сина си. Напуканите му устни потрепериха.

— Изцяло подкрепям идеята — промърмори той. — А сега искам да си легна вече.

Пол усети как сърцето му заби възторжено, като при голяма победа. Не можеше да каже какво бе накарало баща му да отстъпи. Знаеше само, че дори не беше се осмелявал да го очаква. Ала сега, макар и на несигурната още почва под краката си, той виждаше бъдеще и за двамата. Най-сетне намери оправдание на действията си и венец на усилията си, изтръгнати в момент на отчаяние. Не беше сгрешил, когато реши да изчака.

Погледна баща си в очите и с равен глас каза:

— Ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш.

Матри се изправи.

— На село — промълви той. — С пиленца и крава… ще бъде чудесно… но ще мога ли?…

— Да! — каза Пол отново, по-твърдо.

Матри се поколеба.

— Добре — рече той с дрезгавия си глас, отвори уста сякаш да каже още нещо, но спря. — Сега ще отида да си легна.

Замлъкна изведнъж като поразен от друга мисъл, вдигна глава и се загледа в някаква далечина. Гласът му прозвуча по нов начин — идващ отдалеч, човешки и странно плах и боязлив.

— Спомняш ли си… Пол… парка Джезмънд… където пускахме хартиените лодки в езерото?

Погледна засрамено, с малко разкривено лице сина си и като отри с ръка своите възпалени и навлажнени очи, излезе от стаята с провлачената си походка.

Пол остана дълго във всекидневната. Ето че най-после можеше да изпълни плана си. Този план не беше идиличното видение от някогашните му мечти за селската къща, прикътана сред розите, на хълма над зелените поляни. Новата зрялост, която бе заменила сантименталното му юношество, го беше направила трезво практичен и малко скептичен към прибързания ентусиазъм. Трябваше да завърши учителското си образование, не в Белфаст — това сега беше немислимо — а в някой от по-малките провинциални университети в Англия. Може би в Дюръм, където таксите бяха умерени, а обучението превъзходно. В покрайнините на този северен град сигурно би намерил някакво жилище, дори съвсем скромно, което да приюти и двамата, с парче земя, което баща му да обработва и от което да получава стимули за живот. Би ли могло да бъде постигнато това възраждане? Пол не знаеше. Беше чувал за хора, излезли от затвора след дълги присъди — петнайсет, двадесет, дори трийсет години. Тези хора бяха успели отново да поведат напълно нормално съществуване, което ще рече да се изгубят в човешкото море и да доживеят една сънено спокойна и монотонна старост. Ала те, разбира се, не са били несправедливо осъдени.