Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Бърт пак не отговори.

В залата настъпи мъртва тишина.

— Мистър Осуалд беше много редовен в посещенията си в апартамента, несъмнено по работа, да прибере месечния си наем, да се убеди, че наемателката му има всички удобства и е добре настанена и тъй като това е ставало вечер, той би могъл да бъде забелязан от Колинс, който често се е движил по тази улица и по това време.

— Предполагам… предполагам, че е било така.

Тогава, като пробождане с нож, последва:

— Ползваше ли Осуалд велосипед за тези посещения?

— Че какво, ако е ползвал… пък и зелен велосипед да е бил! — простена Луиза Бърт. — Това няма нищо общо с мен.

Сензационно оживление в залата.

— Последен въпрос — каза Греъм небрежно, като че ли току-що му е дошла тази мисъл. — Чухме вече много да се споменава и вчера и днес за човек, служещ си с лявата ръка. Мистър Осуалд левак ли е?

Всички притаиха дъх. Бърт явно беше на края на силите си. Тя диво се озърна наоколо си и изкрещя ужасена:

— Да, левак е. И не ме е грижа кой го знае.

След това тя направи истеричен припадък. Веднага съдебната зала закипя от гневна възбуда. Няколко новинари грабнаха бележниците си и се затичаха към телефонните кабини отвън.

Когато изведоха Бърт от свидетелската ложа, настъпи драматична пауза, която Греъм прекъсна, като се обърна към съда за финала на пледоарията си. Гласът му, който през повечето време беше сдържан и спокоен, сега придоби нотка на пламенна прямота.

— Аз трябва да благодаря на този съд за снизхождението да ме изтърпи толкова дълго. Сега ще бъда кратък. Милорди, в нашата съдебна система ние се гордеем с принципа, че всеки човек се счита невинен, докато не се докаже, че е виновен! Едно лице може да бъде подозирано, ала събирането на доказателствата лежи изцяло върху обвинението.

Но какво става, милорди, ако обвинението не изпълни своята функция честно? Ако блюстителите на закона, задържали вече един подозиран индивид, използват всички вратички в закона, прилагат всички средства на ораторското изкуство, всички фини манипулации и тайни внушения, всеки метод на натиск и преследване, за да покажат, че те са правите, че те действително са изправили виновника да отговаря пред съда.

Държавата, господа, има големи възможности и най-различни средства на свое разположение — мозъци, пари и неоспорим авторитет. Нейните агенти, бидейки човешки същества, ревностно се стремят не само да потвърдят и докажат законното си обвинение, но и да се издигнат в очите на обществото, да напреднат в кариерата си. Експертите наети от държавата, хора от най-високо качество, въпреки всичко, могат да бъдат повлияни от преобладаващото настроение. Началникът на полицията, вярвайки, че държи в ръцете си виновника, обръща небето и земята, за да осигури осъждането му. Съдебните лекари, призовани от обвинението да изследват един нож, чук или тояга, рядко се произнасят определено и твърдо: „По това оръжие няма кръв“. По-често заключават: „Материалът беше неподходящ за категорично заключение“. Или дори: „Имаше следи от вещество, което може и да е било кръв“. Накратко господа, падне ли подозрението върху някой нещастник, или пък чрез собствените си действия той сам се направи заподозрян, несъзнателно към обвиняемия се развива една предубеденост, едно враждебно и пристрастно отношение.

Замислете се по случая с този обикновен гражданин, по характер не силен, малко безотговорен, склонен може би към суетност, но общо взето, в същността си ни по-добър, ни по-лош от себеподобните си. Нещастен у дома си, смразен от пуританската атмосфера на брака, той съвсем разбираемо оставя погледа си да странства с надеждата, че ще попадне на по-симпатично лице и изпълнена със съчувствие сродна душа. По това време един приятел го запознава с привлекателна млада жена. Той малко флиртува с нея и след няколко седмици, докато е сам в безрадостната и сива хотелска стая в далечен град, изпраща й пощенска картичка. На нея — има тази дарба — е изрисувал селски пейзаж и написал покана за вечеря. После, само след няколко дни, за свой ужас открива по крещящите заглавия на вечерните вестници, че жената е била брутално убита и полицията търси под дърво и камък подателя на пощенската картичка, копие от която е отпечатано и разпространено от всички вестници в страната.

Какво, за бога, трябва да направи той? Знае, че би трябвало да се яви в полицията и да направи доброволно признание. Ала го задържа мисълта за публичността, страхът, че ще бъде замесен, може би съвсем ненужно. Освен това има един въпрос, който сигурно ще му зададат. Къде е бил между седем и осем часа вечерта на осми септември? Хвърляйки поглед назад, той си спомня, че е отишъл на кино сам и всъщност е заспал по време на прожекцията. Що за безполезно алиби! Кой би могъл да го види, седнал сам в тъмното? Още повече, билетопродавачката дори не повдигнала главата си да го погледне, когато влиза в киносалона. Никой не би могъл да гарантира и свидетелства за него през фаталния час.