Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Последва кратка пауза, през която се изпълниха нужните формалности, после Бърт се появи и зае мястото си в свидетелската ложа.

— Вярвам — започна Греъм любезно, но със студена нотка, — че снощи сте имала възможността да се възстановите.

— Добре съм. — Бърт говореше без обичайната си подкупваща свенливост, почти грубо. Неувереността от предишния ден бе отзвучала, сякаш в промеждутъка някой я беше посъветвал и окуражил. Изправена на мястото си, тя смело отговори на погледа на Греъм.

— Говорихме — започна Греъм, — за познанството ви с Едуард Колинс — младежът, който донесе изпраното бельо на убитата жена. Преди това, а и по време на процеса, често се виждахте с него, нали?

— Че как можех да го избегна? Бяхме заедно през повечето време.

— А! Бяхте заедно. Тогава много често сте говорили по случая?

— Не — бързо каза Бърт. — Не сме го споменавали нито веднъж.

Греъм леко повдигна вежди и хвърли поглед към съдията Фрейм, преди да забележи:

— Това е едно много интересно твърдение, но ще го оставим без внимание. Обсъждахте ли случая с Колинс след процеса?

— Не — каза твърдо Бърт.

— Трябва да ви предупредя, че сте под клетва и наказанията за лъжесвидетелстване са много тежки.

— Милорди, протестирам против тази инсинуация — полунадигна се от мястото си държавният адвокат. — Тя има за цел да сплаши свидетелката.

— Никога ли не сте говорили с Колинс по случая? — настоя Греъм.

— Е — за пръв път Бърт сведе очи надолу, — не си спомням точно. Предполагам, че може и да сме разговаряли.

— С други думи, разговаряли сте?

— Може би.

— И често?

— Да.

Греъм пое дълбоко въздух.

— В нощта на убийството, когато мъжът изтичал покрай Едуард Колинс на площадката, той не го е разпознал дори смътно, нали?

— Не — отвърна Бърт с висок глас.

— А вие? За вас беше напълно непознат, така ли?

— Да.

— И никога не сте казвали на Колинс, че ви се е сторило, че сте виждали този човек и преди?

— Никога.

Настъпи съдбовна пауза.

— Да се върнем към вашите наблюдения от онази фатална нощ… макар че уличната лампа не беше запалена… макар и да не можахте да различите ясно лицето на беглеца, поне видяхте какво направи той. Тичаше, нали?

— Да. Повтарях това до умора.

— Простете ми, ако прекалено ви изморявам. Този мъж пробяга ли целия път?

— Кой път?

— До края на улицата.

— Да. Естествено е да предположа, че е бягал дотам.

— Вие предполагате така? А случайно да се е качил на велосипед, зелен велосипед, подпрян на оградата и да е изчезнал с него?

— Не.

Греъм отправи тежък поглед към свидетелката.

— В светлината на известна информация, която сега притежаваме, отново трябва да ви предупредя да внимавате. Повтарям: Не избяга ли той със зелен велосипед?

Бърт беше разколебана.

— Казах ви „не“. Не мога повече — промълви тя и започна да подсмърча в кърпичката си.

Държавният адвокат отново протестира:

— Милорди, аз енергично възразявам против средствата, които се прилагат, за да се наплаши свидетелката.

Лека червенина обагри бузите на Греъм. Енергично и с чувство на правота, той отговори:

— Може би държавният адвокат чувства, че изземам прерогативите му. Имало е дни точно в тази зала, когато съм чувал кралски прокурор да третира свидетелите така, както куче териер би третирало плъх и да ги довежда до състояние на объркване и тревога, при което те просто не знаят какво говорят. Дори само по тази причина, аз се старая да се отнасям с възможно най-голям такт към свидетелката и мога да уверя Ваши Светлости, че тя ще се нуждае от такъв подход и занапред.

Мъртва тишина последва тези думи. Сър Матю Спрот хвърли поглед към съда, но за пръв път съдията Фрейм не се намеси.

Греъм изчака, докато Луиза Бърт отри очите си.

— Когато процесът завърши, вие и Едуард Колинс отидохте в полицейското управление, за да си получите общата награда от петстотин лири?

— Да, отидохме и от това не можете да ни обвините в нищо.

— Разбира се, не. Когато пристигнахте в управлението, ви беше казано да почакате, докато се изпълнят необходимите формалности.

— Правилно, така беше. В полицията винаги се отнасяха добре с нас, нещо, което не мога да кажа за вас.

— Още веднъж трябва да ви помоля да ме изтърпите и да върнете мислите си в онзи половин час, когато седяхте с Колинс в чакалнята на управлението. Несъмнено процесът е бил голямо изпитание за вас двамата. Може би сте били малко изнервени, неуверени и нащрек, което би могло да обясни и разговора, който сте имали помежду си.