Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

Пол насочи стъпките си към Елдън и сега изведнъж му стана ясно, че се беше запътил към Ашоу Теръс. Не след дълго влезе в дом номер 52. Докато изкачваше стълбището, минавайки като тъмна фигура покрай апартамента на Прюсти, в тъпанчетата на ушите му сякаш напираше сгъстената тишина. Със спокойно лице, но с ускорен пулс той се изкачи на най-горната площадка, почака малко, после почука на вратата на фаталния апартамент.

Отговор не последва. Беше ли сгрешил? Импулсивно извади от джоба си ключа, даден му от Прюсти, и го пъхна в ключалката.

Превъртя го лесно. Най-сетне се озова вътре и затвори вратата зад себе си.

С твърд глас произнесе:

— Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Не се виждаше и никаква светлина. Той остана неподвижен в мрачния коридор, обгърнат от околната тишина, от мъртвото мълчание на мъглата, което допълваше студеното безмълвие на необитавания апартамент. При все това жилището не изглеждаше съвсем запустяло — не миришеше на плесен и влага. Намери кутия кибрит в джоба си и предпазливо драсна една клечка. Линолеумът на пода беше чист. Солидната махагонова закачалка не беше прашна. В светлината на клечката той съзря отворената врата, водеща към всекидневната. Направи три крачки напред и влезе.

Повика още веднъж:

— Има ли някой?

Отново не последва отговор. Най-сетне може би беше сам в апартамента.

Пол запали газта в лампата с матов розов абажур. До този момент беше сравнително спокоен, а нервите му — приспани от куража, който го бе довел тук. Ала сега, докато разглеждаше страшната стая, където се беше разиграла трагедията, променила живота на толкова хора, плътта му сякаш започна да се топи по костите. Това, с което стаята всяваше ужас, беше съвършената й нормалност и делничен вид, които се разкриваха на слабата газова светлина. Под месинговия газов полюлей имаше кръгла дъбова маса. Две плюшени кресла стояха пред камината, в която, зад книжно ветрило, дървата бяха грижливо подредени. Пиростията и решетката пред камината, огледалото и орнаментите на полицата отгоре, бяха чисти и излъскани, часовникът точно показваше времето.

Изведнъж Пол задържа дъха си. Внезапно откъм спалнята се чу изпукване на дъска — шум, който макар и слаб, проехтя през смълчаната къща, като удар на Съдбата. Той се стресна и очите му се стрелнаха към вратата на спалнята. Трябваше да призове цялото си мъжество, за да се пребори с импулса да се обърне и побегне навън, когато дочу провлачени стъпки по пода. Беше очаквал това и всъщност то беше причината, която го доведе тук. Той остана като закован на мястото си, когато вратата на спалнята се отвори и се появи Инок Осуалд. Беше облечен в обичайното строго черно, но разчорлен и раздърпан, с развързана връзка, бледо лице и коса, нападала на кичури по челото му, с празни и мътни очи като на току-що станал от сън човек. Сякаш привидение, той се приближи към Пол и впери пронизващ поглед в лицето му.

— А, това си ти — каза той най-сетне. Гласът му беше глух и уморен, зареден с дрезгав резонанс, който подхождаше на високата и тромава фигура. — Предчувствах, че може да ме посетиш. Знаех, че имаш ключ.

Той се отпусна на един стол до масата и посочи на Пол друг до себе си.

— Съжалявам. Не мога да ти предложа нищо освежително. Преместих се тук вчера. По някакъв странен импулс, човек дори би казал по прищявка. Досега не съм се сетил да потърся храна.

Докато говореше, очните му ябълки се въртяха в орбитите си и разглеждаха стаята с празен поглед, после се спряха на Пол.

— Кажи ми… защо дойде?

Пол усети сухота в устата си. Как би могъл да обясни какво ставаше в главата му? Опита се да намери гласа си, помъчи се да го поддържа спокоен:

— Предположих, че сте тук. Дойдох… да ви кажа да се махнете… да бягате веднага.

Настъпи странна пауза. През летаргията си, през оловната тежест, която лежеше отгоре му, Осуалд хвърли внезапен поглед към Пол.

— Изненадваш ме, млади човече. Много ме изненадваш. Не съм непосветен в твоята дейност през последните месеци. Представях си, че не си особено… добре разположен… към мен.

— Сега го чувствам различно — отвърна тихо Пол. — Това, което преживях, което видях днес в съда и научих за механизмите на правораздаването… промени схващанията ми. Този случай вече е причинил достатъчно злочестини и страдания. Дадоха на баща ми петнайсет години нещастие и мизерия. Каква ще е ползата, ако започнат същото с вас? Така че — бягайте, докато още можете. В най-лошия случай заповедта за задържането ви няма да бъде издадена преди утре вечер. Имате цели двайсет и четири часа, за да напуснете страната. Поне имате шанса да опитате.