Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Не ме докосвай!

Това възклицание го смути, а в очите й, покрусени от тревога и скръб, съзря нещо, което не беше виждал преди — поглед почти враждебен, и дори по-лошо — изпълнен със страх. Той я проследи с очи, докато тя се обърна и бавно заизкачва стълбището.

Гонгът прозвуча за вечеря.

Той влезе сам в трапезарията, където масата бе сложена само за него. Прислужницата мълчаливо поднесе супата. Това беше любимата му вечеря — бульон от говежда опашка, писия на скара, печено от сочно червено месо, ябълков пудинг и пикантно сирене „Стилтън“. Ала храната беше безвкусна в устата му, той дъвчеше разсеяно, а топка от гняв пареше гърдите му. Веднъж-дваж, докато се отваряше вратата, можа да чуе шумолене от вестник и тих говор зад паравана в кухнята. Гневът му избухна изведнъж; с арогантен тон той наруга възрастната прислужница; лошо му сервирала.

Когато привърши с вечерята, стана рязко от масата и отиде в кабинета си. Подтикнат от необходимост и от изопнатите си до скъсване нерви, той наруши правилото си и смеси голяма порция уиски с вода, после се отпусна в стола си. В ума му царяха хаос и смут, каквито никога преди не бе изпитвал и все пак там имаше и някаква празнота, някакъв жесток вакуум, в който той се чувстваше като изгубен. Страхуваше се от онова, което можеше да се случи на другия ден, но почти не мислеше за него. Беше като човек, получил мозъчен удар — объркан и смутен, безуспешно опитващ да се ориентира. Всичко, към което се беше стремил и постигнал, скъпите вещи, които го заобикаляха, фино подвързаните книги, хубавите картини, изведнъж се бяха изпразнили от съдържание и смисъл. Сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за Кетрин и в смълчаната къща той напрягаше слуха си за някакъв шум от нея на горния етаж.

Наля си още едно питие и постепенно душата му се стопли. Нещата вече не изглеждаха толкова черни и мрачни. Кетрин бе създание с високочувствителна душа, от съвършен произход и порода; тя щеше да надмогне този нещастен период от живота им. В края на краищата не беше ли споделяла с него успеха и богатството му? Поиска му се веднага да отиде при нея. Да, повече от всякога се нуждаеше от жена си. Пулсът му се ускори, като си помисли за нейните нежни и покорни ласки, нейната изтънченост и вкоренената слабост, която изпитваше към него.

Вече беше единайсет часа. Прислужниците отдавна си бяха легнали и къщата бе потънала в тишина. Той стана, угаси светлините и леко, на пръсти пое нагоре по стълбището.

Спря с разтуптяно сърце пред спалнята на жена си. Усещаше как фонтан от желание и ненаситен копнеж за съчувствие бликат в гърдите му. Сложи ръката си върху дръжката на вратата и бавно и безшумно я натисна. Беше заключена. Поразен и слисан, той тихо повика Кетрин… после по-високо. Не последва отговор. Той опита отново и отново, като извиваше буйно дръжката и притискаше с рамо вратата, но тя не отстъпваше.

За момент пълното му тяло се напрегна като в пристъп, сякаш се готвеше да помете препятствието, после постепенно се отпусна. Сър Матю се обърна на петите си и с увиснала долна устна слепешком се добра до стаята си.

Същата вечер, докато дългите часове бавно се точеха, странна и натрапчива идея се всели у Пол. Майка му и пастор Флеминг бяха отишли да подирят утехата на вечерната служба от осем часа в близката евангелистка църква. Макар че бяха настояли да ги придружи, той категорично им отказа. В пристъп на лошо настроение Ела се беше оттеглила в стаята си. Матри, по строгите указания на Дън и Мак-Ивой, беше вече в леглото си. Пол седеше сам във всекидневната на „Уиндзор“, съвсем сам, завладян от емоциите на деня и станал плячка на песимизъм и предчувствие, което не можеше да пренебрегне.

Няколко вестника лежаха разпръснати в краката му. Слуховете, че и Осуалд бил замесен, бързо се бяха умножили и сега заглавията обявяваха последната сензация по случая Матри. Ясно виждаше от стола си едрите черни букви:

Препрочитайки за кой ли път тези редове, у него се надигаше импулсът да действа; ставаше все по-оформен и по-силен, докато накрая Пол не можа да устои. Още нямаше девет часа. Стана от стола, облече палтото, сложи шапката си и излезе от хотела. Предчувствието му сега беше тъй силно, че се беше превърнало в увереност.

Отвън бе започнало да роси. Ситният дъждец беше навлажнил паважа и сега преминаваше в студена сива мъгла, която, макар още да не беше съвсем тъмно, обвиваше улицата като покривало.