Арчибалд Кронин - Отвъд бездната

— Трябваше да дойда — повтори тя с безжизнен глас. — Нещо ме накара да дойда.

Замълчаха.

Той обузда яда си. Обичаше я.

— Е, остави това — опита се да вземе пак ръката й в своята. — Скоро ще свърши. Ще подхвърлят някаква сума или друга залъгалка на онзи тип Матри. После всичко ще бъде приключено и забравено.

— Ще бъде ли наистина, Мат? — каза тя със същата странна апатия.

Нейното държане и тонът на гласа й го поразиха като удар. Би могъл да изругае с висок глас, но в този момент свиха от Парк Куодрънт в алеята и спряха пред главния вход на дома им.

— Ще ви трябва ли автомобилът довечера, сър? — попита Бенкс, докато Спрот пристъпи навън от колата.

— Не, по дяволите! — отговори злобно той.

Дали раболепните очи на шофьора не проблеснаха странно? Сър Матю не можеше да каже. Във всеки случай не го беше грижа. Спусна се след жена си и я настигна във вътрешния хол.

— Почакай, Кетрин — извика той. — Трябва да ти кажа нещо.

Тя се спря с апатично изражение и глава отпусната към гърдите.

Измъчен от държането й, от необичайната й бледност, той се поколеба и вместо да й досажда повече, попита:

— Къде са децата?

— Изпратих ги у майка ми. Помислих, че може би ще поискаш да им спестим цялата публичност на… това бедствие.

Спрот знаеше, че е действала разумно. И той самият би одобрил тази стъпка. При все това копнееше за топлотата и обичта, с която го посрещаха дъщерите му. След кратко мълчание той я погледна крадешком.

— Не е много весело завръщане у дома за човек, тормозен цял ден. Не можем ли да се усмихнем малко, Кетрин, и да вечеряме заедно?

— Наредих да ти сервират вечерята, Мат, но трябва да ме извиниш. Не се чувствам добре.

Кръвта отново нахлу в лицето му и той впери в нея зачервените си унили очи.

— Какво, по дяволите, става с теб?

В гласа й имаше покруса:

— Не можеш ли да се досетиш?

— Не, не мога. И не виждам причина защо трябва да бъда третиран като прокажен в собствената си къща!

Тя сложи ръката си върху балюстрадата на стълбището и се обърна към него:

— Прости ми, Мат. Трябва да полегна малко.

— Не! — почти извика той. — Не и преди да си ми дала някакво обяснение.

Замълчаха за дълго. Тогава, все още облегната на балюстрадата, с един крак на най-долното стъпало, тя с тъга вдигна глава и го погледна като ранена птица.

— Мислех… че може би си разбрал… какъв шок беше това за мен. През всичките тези години, когато дочувах хората да те одумват и корят… да говорят неща против тебе… аз просто се смеех. Отказвах да им повярвам. Аз бях твоята съпруга. Аз ти вярвах. Но сега… сега разбирам… нещо от онова, което са искали да кажат. Днес в съда Греъм не хвърляше кал по теб. Той казваше истината, Мат. Ти осъди един човек на смърт, на нещо дори по-лошо от смърт, заради собствената си амбиция, само за да успееш…

Тя измъчено прекара тънката си ръка по челото.

— О, как си могъл? Как си могъл? Потресаващо беше само да погледнеш към онзи нещастник и да видиш какво е изстрадал.

— Кетрин! — възкликна той, приближавайки се към нея. — Ти не знаеш какво говориш. Мой дълг е да осигуря осъждането на един престъпник.

— Не, не! — извика тя. — Твой дълг е да осигуриш истинско правосъдие.

— Но, скъпа моя — упорстваше той с хриплив глас. — Аз съм инструментът на правосъдието. Когато е ясно, че един престъпник е виновен, аз съм принуден да го осъдя.

— Дори с цената на потискане на показанията?

— Представянето на случая пред съда с оглед защитата на обвиняемия е задължение на защитника му.

— Докато пък ти прилагаш всички средства, да го вкараш в капана и осъдиш… ти си това, което наричат… адвокат на дявола.

— Кетрин! Това, че си превъзбудена, не означава, че трябва да си неразумна. Днес добре видя какво представлява Матри.

— Видях какъв е станал. И дори такъв, той нямаше вид на убиец. Изглеждаше… изглеждаше, сякаш някой е убил него.

— Не бъди истеричка! — сопна й се той. — Все още не са го реабилитирали.

— Но ще го направят — прошепна тя.

— Ще видим.

Макар че устните й трепереха, тя му отправи продължителен, изпитателен поглед.

— Мат, ти знаеш! Нима не си знаел винаги, че той е невинен?

Произнесена сега от жена му, тази дума „невинен“, която той толкова често бе чувал от подсъдимата скамейка, придоби някакво ужасяващо значение. Обля го внезапен прилив на емоции, странна смесица от желание и гняв, необходимост да я нарани, но и да я утеши, унизителен копнеж да положи главата си на гръдта й. Приближи се до нея и протегна ръка да обгърне талията й, но с нервен спазъм, тя се отдръпна назад.