Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Търговете обаче се оказаха доста досадни за мен. Затова пък никога не се отегчих от посещенията ни в, както Лио просто го наричаше, „акциза“. За да се мине в тази сграда през нашата врата, която бе официално запечатана, бяха необходими два ключа — един от връзката на чичо ми и друг, съхраняван от данъчния чиновник. Редицата от бъчви, разкрила се сред здрачната светлина от замръзналите прозорци ме изуми първоначално не само с броя и размерите на тези тумбести контейнери, но също и защото аз естествено бях очаквал уискито на чичо ми да се съхранява в бутилки. Тази моя представа бе скоро разсеяна от обясненията му, че алкохолът не би могъл никога да узрее, ако не се държи в стари дървени бъчви.

И точно това представляваше основният бизнес на Лио — неговите капитали, неговият източник на бъдещи печалби. Той купуваше уиски в подходящия момент, оставяше го на съхранение в складовете, където бе освободено от акцизи, и докато то зрееше все повече, чичо ми наблюдаваше с наслада как стойността му непрекъснато се покачва. Моят чичо не беше само хитър купувач, но и невероятно опитен смесител. Колко често го гледах омагьосано как той вземаше две реколти от шотландско малцово уиски — „вкусът“ на Айлей, и ги смесваше с утвърдено марково, чието име отказваше да разкрие, след което отпиваше премерена глътка и започваше да изпробва сместа, въртейки я из устата си, покрай езика си, правейки гаргара на гърлото си, докато накрая с одобрително кимване се изхрачваше дрезгаво и изплюваше цялото съдържание. Както ми бе казала и Ани, той не позволяваше в корема му да проникне нито капка алкохол.

Дори през тези далечни дни Лио несъмнено притежаваше една уникална и удивителна проницателност. Бе предвидил опасността от обезценяването на парите и влагаше цялото си състояние в недвижима собственост и уиски. И все пак, след като разбрах за неговото настоящо внушително богатство, аз не можех да не се питам каква полза имаше той от него. Неговият живот беше модел на най-еднообразно, строго ограничено и крайно мизерно съществование. Тогава ме осени мисълта, че за Лио върховното удоволствие, венецът на душевната наслада, лежеше в тайното знание за неговото благосъстояние под прикритието за голямата беднотия . Бях казал, че той никога не се усмихваше. Но все пак от време на време, когато се водеха разговори за сделки, чичо ми обичаше да пуска някоя от типичните си фрази като: „Аз съм беден човек“ или: „Не бих могъл да си позволя това“, или пък: „Та вие можете да ме купите и продадете“. И тогава успявах да забележа онова трепване — слабата, мимолетна конвулсия на устните му, сякаш с огромно усилие на волята той потискаше напиращите отвътре вълни от весел смях. Странно, но въпреки че виждах или се досещах за всичко това, както и строгите изисквания и честите измами, с които се отнасяше към мен, аз не можех да не го харесвам. Докато се взирах в бледото му изпито лице, се изпълвах с необяснимо чувство на симпатия и започвах да го съжалявам. А точно това бе чувството, което той се опитваше да вдъхва. Това бе триумфът на цялото му лукавство, защото чрез него се доказваше и потвърждаваше образът, който той си бе създал и в който живееше истинският Лио Керъл.

И макар животът с чичо Лио да не бе прекалено тежък, моят основен проблем се концентрираше върху храната. Чичо ми, с изключение на специалните ястия, към които го насочваше неговата вманиаченост, изглежда че съществуваше почти без да яде. Той закусваше сам много рано, преди още да бях станал, обядът му също така бе забулен в тайнственост, а когато се връщаше късно през нощта, отиваше до печката и все още с бомбе на главата си и с отнесен поглед, заставаше мълчаливо и започваше да си вари една или друга от своите каши: глутен булгур, нишесте от корени на стрелички или сухар и овесена каша.

Без съмнение той ни държеше на невероятно оскъдни дневни дажби и тъй като аз растях бързо, почти непрекъснато се чувствах гладен. Щях доста да изпосталея, ако не бе госпожа Тобин, която имаше устна колеблива уговорка с Лио за допълнителни режийни за храна, макар той периодически да я анулираше, под предлог че нямал в себе си никакви налични пари, докато накрая не я изплащаше с хиляди протести, след като тя го заплашеше с предупреждение за напускане. Това оскъдно подаяние й даваше възможност да добави неизбежните, най-съществени неща към нашата диета, които тя наричаше „нейната допълнителна дажба“ и разделяше цялата без ни най-малко колебание с мен. В действителност, когато става въпрос за подялба, много често се получаваше така, че аз изяждах по-голямата част от порциона.