Арчибалд Кронин - Песен за петаче

След като се изтощавах, аз сядах да си почина, гледайки към университета. Старата достолепна сграда бе изрязала тъмния си, величествен силует на фона на западното небе. Шансовете ми някога да уча там сега бяха угнетяващо далечни и недосегаеми и все пак, след като дишането ми се възстановяваше, подтикван от един неизкореним копнеж, аз се изкатервах на хълма и бродех из околностите му. Минавах покрай безлюдните сгради и четях табелките над вратите, докато неизменно не стигах накрая до Факултета по биология. Там, въртейки се пред заключената врата, аз долавях ароматните миризми на въгленова тъмночервена боя и балсамово дърво. След това се обръщах, за да тръгна обратно към града, и ме изпълваше усещането, че водех някакво кошмарно съществование и че животът ми се бе превърнал и едно тъпо, монотонно и безсмислено ежедневие.

Един следобед, както се разхождах с бавна крачка нагоре по улица „Юниън“, завръщайки се от поредната поръчка на Лио, видях как някакъв млад мъж — гологлав и невероятно елегантен — излезе от хотел „Крайтириън“, придружен от една стилно облечена, но прекалено натруфена жена, малко по-стара от него. Познах го моментално и когато погледите ни се срещнаха във взаимно разпознаване, извиках инстинктивно:

— Терънс.

Не показа с нищо, че ме чу. Избягвайки погледа ми и продължавайки да говори със спътницата си най-оживено, той ме подмина, сякаш въобще не съществувах, докато аз, отрязан и унижен, останах зазяпан след него като глупак. Няколко крачки по-нагоре по улицата, срещу входа на хотелския ресторант, стоеше един открит червен автомобил „Аргайл“, тапициран с червена кожа, с чакащ зад волана шофьор. Точно към тази луксозна машина Терънс придружи своята приятелка, внимателно понаблюдава, докато тя се настани удобно и след едно жизнерадостно и нежно сбогуване изпрати с поглед отдалечаващата се кола.

Когато той се обърна, аз се размърдах и забързано тръгнах по пътя си. Ненадейно ме застигна един подобен спомен отпреди осем години, когато в компанията на Тери аз се бях отрекъл от Маги. Сега тя бе отмъстена. В този момент обаче се чу пронизително изсвирване, каквото можеше да се използва само за повикване на такси, накарало ме да се обърна на място. Терънс се приближаваше към мен с небрежна походка, по-красив и чаровен от всякога, изтупан до последно и изглеждащ безупречно в раираните си панталони и черно, право сако. Докато той ме гледаше от горе надолу, леко потръпнах. Пред лицето на това изискано шивашко съвършенство бе невъзможно да не се изчервя заради собствения си непристоен вид.

— Виж ти. Как само си се издължил — каза бавно Терънс. — Какво правиш тук, човече?

Пълната липса на контакт между майка ми и Лохбридж го бе оставила неинформиран за нашето сегашно положение. Когато му обясних състоянието на нещата, той нададе поредното изсвирване, само че този път тихо и замислено.

— Значи сега работиш за оная скръндза. Не съм го подминавал по улицата, но много ми се иска да му се изплюя в лицето. Защо не дойдохте при мен бе, човече? Винаги съм се отнасял със симпатии към майка ти. Толкова приятна малка женица. Щях да ви оправя и двамата за нула време.

— Как… ти къде си сега, Тери?

— В хотелския бизнес. Уча го директно отвътре. Работя на рецепцията в „Край“.

Дълбоко впечатлен погледнах от Лорънс към мраморния портал с колони и през широките стъклени врати към просторното фоайе, застлано цялото с килими и мебелирано с красиви, позлатени столове. „Крайтириън“ бе нов хотел с изтънчена континентална атмосфера, неголям по размери, но иначе изключителен. В Уинтън той се докосваше до висините на светския разкош.

— Надявам се Лио да те храни добре — каза внезапно Терънс, наблюдавайки ме с леко изкривена глава и присмехулни очи. — Ще можеш ли да се справиш с една малка закуска? — Преди да успея да му отговоря, той продължи: — Добре тогава. Ще минеш от задната страна на сградата и аз ще те пусна през другия вход.

Служебният вход се виждаше отдалеч и Терънс, чакащ ме вече на вратата, ме вкара в дълъг коридор, който водеше към хотелската кухня — грамадно, високо помещение, ослепяващо погледа с блестящите метални готварски подобия и светещите от чистота бели плочки. Млад мъж с бяла престилка и огромна, бухнала готварска шапка четеше вестник.

— Тони — обади се Терънс, — току-що се натъкнах на един мой отдавна пропаднал, изгладнял роднина. Ще можеш ли да приготвиш нещичко за него?