Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Братовчедка ми седеше пред огледалото на своята тоалетна масичка. Тя се обърна и ние се вторачихме един в друг. Макар да знаех, че ми е братовчедка, аз едва разпознах в това обезпокоително красиво момиче мършавото дете, което ме бе залъгвало по време на погребението на баща ми. Нямаше никакво съмнение — Нора бе красива. Дори не просто красива, а недосегаемо прелестна — облечена в бродирана копринена блузка, тъмнозелена плисирана пола, на врата с гердан от петнисти зелени мъниста — точно като момичетата, заради които бързо слизах от тротоара с приведен поглед, да не би моето оскверняващо присъствие да ги обиди. Въпреки това тя ми се усмихваше, а тъмните й очи с гъстите си, дълги, завити мигли, които изглеждаха по-тъмни на фона на нежната й свежа кожа, искряха от удоволствие и палавост.

— Я, Лорънс, колко хубаво високо момче си станал! О, скъпи мой, веднага се сетих как те баламосвах в курника. Помниш ли яйцето?

— Разбира се, Нора.

— Както и да е, но като гледам, то е направило чудеса с косата ти. Толкова е гъста и с такъв приятен кестеняв оттенък. А само как те блъсках в стената.

Тя се приближи, прегърна ме и ме дари с дълга целувка.

— Ето! — каза тя. — Това е компенсацията за онзи път. В края на краищата нали сме братовчеди?

При това нежно топло притискане почувствах силен шок, сякаш нещо в мен се скъса.

— О, Нора — промълвих тихо, — много се радвам да те видя отново. Толкова отдавна го искам.

— Тогава защо не го направи досега, глупаво човече? Не, не, грешката наистина си е моя. Ние сме едно ужасно семейство, както не поддържаме контакт помежду си. Разбира се, Саймън е в Испания, а Лио е непоносим, но ние двамата не трябва да губим връзката помежду си. Трябва да си наваксаме изпуснатото. Сигурно цялото това време в компанията на Лио не е било никак весело.

— Не, не особено, Нора. Пък и работата ми не е кой знае колко весела.

— Ще ми разкажеш всичко, което ти се е случило. — Тя бе взела в ръка шапката си от тоалетната масичка. Беше малка сламена шапчица с роза на периферията. — Само че не сега, скъпи Лорънс. Много е неудобно, но госпожица Донахю и аз имаме един ангажимент, който просто не може да бъда отложен.

— Веднага се измитам — отвърнах бързо.

— О, скъпи, нали не сме докачливи? — Тя приключи с поставянето на шапчицата си пред огледалото и се обърна. — Кажи ми сега отива ли ми? Но внимавай, това е модел от залата с мостри.

Ненадейно избухна в смях.

— О, Лори, толкова си смешен, но ако питат мен, много си приятен и мил. Сега слушай, ние всичките — госпожицата, Терънс и аз, и някои други ще ходим в събота вечерта на „Втората къща на Алхамбра“ 33 33 Алхамбра — „червената къща“ — цитадела на мавърските крале, близо до Гранада, Испания, построена през XIII — XVI век. — Б.пр. и ти можеш да дойдеш с нас, освен ако — тя ме погледна подигравателно — това не те накара да се чувстваш още по-нещастен!

— О, не, Нора, няма.

— Тогава ще ни чакаш на входа на театъра в девет часа. Билетите са в нас.

Напуснах къщата, летейки във въздуха от щастие. След като инстинктивно завих към парка, това усещане прерасна в необятен възторг. Колко сърдечно ме бе приела Нора, колко непринудено и откровено бях посрещнат — покани ме на следваща среща, накара ме да се почувствам желан. Никой досега не ме беше целувал така… никога, никога в кивота ми. Меката топлина на тези устни пулсираше в невинната ми кръв и разнасяйки се бавно и омайващо във вените ми, изпълни сърцето ми с копнежи към моята братовчедка. Внезапният спомен за моите абсурдни фантазии с Ада, с която не бях имал честта да разменя дори една-едничка дума, ме накара да се изчервя. Онова е било просто детска игра. А това беше истината. Сега вече бях зрял човек. Разбирах живота. Докато се движех забързано с крачки, накарали ме да се изпотя, започнах да рисувам в съзнанието си картини, в които Нора и аз бяхме неразделни завинаги. Вече не се чувствах сам и Уинтън не бе необятна пустош.

Изведнъж, както вървях по алеята покрай реката, рязко натрапил се върху блажените мечтания, един неподвижен предмет — особен и същевременно странно познат, привлече разсеяния ми, приведен надолу поглед. Със сигурност в далечното минало бях виждал този къс абаносов крайник, свършващ с желязна скоба, прикрепена за специална ортопедична обувка с дебела подметка. Инстинктивно спрях и повдигнах глава. Седнал самичък на пейката, един малък съсухрен човечец с черен костюм, целулоиден нагръдник и вързана на фльонга черна връзка ме гледаше добродушно и полуусмихнато.