Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Лорънс Керъл — каза той.

Фактът, че той ме позна в сегашния ми вид, след интервал от седем години, ме порази толкова силно, че аз моментално се върнах към действителността и откликнах несъзнателно:

— Ранкин Карфицата! — казах и после бързо се извиних: — О, съжалявам, сър. Толкова бях изненадан, че ме познахте, че думите просто се изплъзнаха от устата ми.

— Бих те познал навсякъде, Лорънс — каза дружелюбно той, правейки ми знак да седна до него. — В действителност, въпреки че си се издължил, на практика не си се променил нито на йота.

Без да знам дали да погледна на това като на похвала или неодобрение, приех поканата му и седнах до него. Той продължи да ме изучава.

— За удоволствие ли се разхождаше, или по работа?

Изпитах безумното желание да се разкрия пред него, да му разкажа за Нора и за радостното събитие, което толкова славно бе променило живота ми. За щастие все още бях достатъчно разумен, за да обуздая импулса си.

— Всъщност нито едно от двете, сър. Връщах се към улица „Аргайл“.

— И защо точно улица „Аргайл“ от толкова много места?

— Там работя.

— Работиш? Като какъв?

— Ами аз съм нещо като чирак в един склад за продажби на едро.

— Искаш да кажеш, че си напуснал училище?

След като кимнах с глава, той ме погледна насмешливо и измърмори:

— Значи сме в едно и също положение.

— Пенсионирахте ли се, сър? — попитах тактично.

— Образно казано — отвърна той. — В действителност бях пенсиониран. Но все още се чувствам дееспособен, да благодаря на Господа, в личен и особено интересен аспект. Събирам аналите на Ардънкейпълската енория, Лорънс. Имам достъп до всички архиви на университетската библиотека и сега живея в една тиха, приятна стая на улица „Хилсайд“, съвсем наблизо оттук, където разполагам с всички удобства, за да си върша, както някой би я нарекъл, „работата по сърце“.

Той си бе същият кротък, прозаичен дребен човечец, стараещ се по характерен за него начин да се възползва максимално добре от сегашното си положение, което не ми се стори особено очарователно. Но с моите разсъждения в главата — прекалено ангажирали ме, за да ми дадат възможност да оценя срещата ни по достойнство, аз започнах да търся някакъв начин да се измъкна от компанията му.

— Разкажи ми сега за себе си — подхвана той разговора отново.

С известна неохота нахвърлих съвсем бегло описание на събитията след смъртта на баща ми, за които той бе чувал. Но Карфицата не бе човек, който би допуснал нещата да се сведат само до едно сбито изложение — той продължи да ме разпитва, като ме притискаше за повече информация, обсипвайки отговорите ми с едва сдържани възклицания, изразяващи интерес или съжаление, докато накрая не ме бе изстискал до краен предел и не бе научил цялата ми история.

Когато стигнах до края, разчувстван от собствената си участ, погледнах към него с надеждата да срещна израз на съчувствие като възнаграждение за усилията ми. Вместо това, наклонил глава под остър ъгъл, той започна да подръпва малката си, стърчаща сива брадичка и накрая рече с разсеяно изражение:

— А твоята бедна майка бе едно толкова приятно, щастливо малко създание.

След това, преди да успея да се съвзема от шока, предизвикан от забележката, която в устата на Карфицата изглеждаше почти непристойна, той отново ме изгледа за момент и погледът му пак се зарея нанякъде по такъв начин, накарал ме да почувствам, че се кани да каже нещо неприятно.

— Аз съм силно разочарован от теб, Лорънс. Мислех си, че си умно момче. Никога не съм си представял, че ще работиш в някакъв градски склад.

— Но какво друго можех да направя? — запротестирах.

— Десетки неща. И най-вече да проявиш повече здрав разум, повече съобразителност. Искаш да отидеш там горе, нали? — Старецът кимна с малката си брадичка нагоре, без, разбира се, да предполага, че целта ми е райската обител, имайки предвид моята по-явна амбиция към университета, който, спрямо нашето местонахождение до реката, се извисяваше на хълма над нас.

— От много отдавна желая да следвам някаква наука и дори медицина — отвърнах кратко. — Само че досега е имало много неща, които съм желал, но никога не съм получил.

— Защо тогава не опиташ по-настойчиво? Има бройки университетски стипендии, особено за класическите дисциплини, които са отпуснати за умни, но несъстоятелни момчета. Ти си умен, нали?

— Не знам. Надявам се, че съм.

— Тогава нека да проверим веднага какво е положението — рече ентусиазирано, и докато аз го зяпах учудено, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна оттам една тънка черна книжчица с протрита марокенова подвързия, много приличаща на моя молитвеник.