Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Това, Лорънс, е моят Нов завет — каза ведро старецът. — Просто го отвори напосоки и започни да тълкуваш.

Аз го отворих напосоки и след кратка неловка пауза се опитах да пусна една постна шега:

— Ама това е като гръцки за мен, сър. Не знам нито дума от него.

— Какво, никакъв гръцки? О, скъпи, това е съкрушително! — Той замълча, чумерейки се насреща ми. — Тогава как си с латинския?

— Преглеждал съм избраните съчинения на Овидий 34 34 Публий Овидий Насо (43 г. пр.н.е — 17 от н.е.) — римски поет. — Б.пр. плюс една цяла книга, казваща се „Pro Patria“, и малко от Вергилий 35 35 Публий Вергилий Маро (70 — 19 г. пр.н.е.) — римски поет. — Б.пр. .

— Малко от Вергилий — повтори той, тракайки със зъбните си протези, което трябваше да изрази крайното му недоволство.

Отново настъпи тишина. След малко Карфицата каза:

— Дефинирай петата теорема от третата книга на Евклид.

Зачервен от притеснение, аз измънках:

— Съжалявам, но съм ги учил само до втората.

Дори тогава той не се отказа. Там, на пейката в парка, докато детските колички минаваха покрай нас, а парковият служител ни наблюдаваше с подозрение, като че ли заговорничехме да плячкосаме цветните му лехи, Карфицата ме подложи на обстоен изпит и когато всичко приключи, издаде само глухо стенание.

— Кой те е учил? Или по-скоро съсипал? — Той подръпваше нервно рядката си брадичка, сякаш се опитваше да я изкорени. — Ти си напълно необразован.

— Не е вярно — отвърнах ядосано. — Знам много неща от ботаниката и зоологията, за които вие дори не сте чували, сър. Обзалагам се, че не знаете какви са различията между четирите разновидности на „Ерика“ или как се получава делението на хромозомите в ядрото на клетката.

Карфицата ме изгледа с унила, състрадателна усмивка.

— Мое бедно момче, това са точно предметите, които ще учиш, и несъмнено ще владееш до съвършенство, но едва след като бъдеш допуснат до университетската научна програма. А за да те допуснат дотам, от теб се очакват умения от съвсем друго естество, елементарни учебни познания, които ти просто нямаш.

Не можех да кажа нищо на това. Изведнъж погледнах нагоре.

— А не може ли вие да… искам да кажа, след като и двамата сме в Уинтън… не може ли вие да ме подготвите, сър…?

Той веднага поклати глава с твърда, решителна увереност:

— Невъзможно, Лорънс. Ти си толкова изостанал, че са ти необходими най-малко две години постоянни, усилени занимания. Аз няма да бъда тук повече от шест месеца. Така че и за мен, и за теб това предложение е безнадеждно.

Настъпи дълга, нерадостна пауза, сред която в главата ми кънтеше единствено мисълта за угасналата, вечно спохождала ме мечта, че някак си щях да се преборя с трудностите по пътя към една брилянтна, бляскава кариера.

— Много жалко, Лорънс. Беше толкова обещаващ ученик. Помниш ли онези кратки съчинения, които ми представи във връзка с моето задание за написване на есета? Бяха изключително добри. Ти притежаваше такова рядко, деликатно усещане за думите. Дори ги четях пред целия клас.

Изведнъж старецът замлъкна и замислено се загледа в мен с такова странно изражение, че видът му ми се стори особено чудат. Измърмори под носа си някаква дума, говорейки явно сам на себе си, достигнала до слуха ми съвсем неясно. Прозвуча като нещо подобно на елисън . Да не би това да беше последна благословия? След това, твърде нерешително, той каза:

— Предполагам, че няма да навреди на никой от нас, ако поддържаме връзка. Имаш ли молив? Запиши си адреса ми. Улица „Хилсайд“ 212. Можеш да наминеш да ме видиш някоя вечер през следващата седмица. А сега мисля, че не трябва да те задържам повече. Ще дойда с теб до трамвайната спирка.

— Аз не ползвам трамвая — отвърнах начумерено.

— Да, но аз нямам избор, Лорънс — каза кротко той.

Тръгнахме заедно към изхода на парка. Придвижването му, очевидно бавно и много по-непохватно отпреди, привличаше любопитни и често вулгарни, вторачени погледи. На склона той видимо едва си поемаше дъх. В своето лошо, неприветливо настроение нямах никакво желание да бъда публично обвързван с него и да изпълнявам ролята на помощник в това странно, куцукащо придвижване. Той не ми бе помогнал с нищо — само дето ме бе довел до дълбоко отчаяние. Когато накрая успя да се изкатери на стъпалото на трамвая, ми извика:

— И не забравяй. Ела в началото на следващата седмица.

Едва отговорих, преди да се обърна рязко и да си тръгна.

Поне не бе успял да ограби цялото ми бъдеще. Все още имах Нора. И отправяйки се към улица „Аргайл“, започнах отново да мисля за нея.