Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Помислих си, че искаш да седнеш до Мартин.

— Мартин! — възкликна тя. — Писнало ми е от него. Прекалено настойчив е. Искаше ми се ти да си до мен!

Сърцето ми подскочи радостно. Освободен от потискащото настроение, почувствах как кръвта нахлува в лицето ми.

— Но, Лорънс. — Тя ме гледаше провокативно. — Тери казва, че ти не се интересуваш особено много от момичета.

— Интересувам се от теб, Нора. Ако искаш да знаеш, никога не съм се интересувал от някой друг толкова, колкото от теб. Аз много те харесвам.

Тя се усмихна и аз си помислих, че ще продължи да ме дразни. Но след миг изражението й се промени и в сините й очи се появи мек поглед.

— Аз също те харесвам — отвърна тя. — Настина. И ми се ще да се виждаме по-често, да те разведа тук-там, да те освободя от самия тебе. Този свят е жесток, Лорънс, и извинявай, но според мен в него човек може да оцелее само с повече житейски опит. Трябва да се научиш да общуваш с хората и от време на време да се веселиш. Нали не те обиждам, като казвам това?

— Не, Нора.

Другите от компанията приближаваха към нас и тя продължи да говори бързо:

— Тогава виж какво ще ти кажа. Следващата неделя Март и Тери няма да са тук. Така че ела направо в Парк Кресънт и ще правим каквото искаш.

— О, Нора — казах възбудено. — Колко прекрасно! Сутринта ли да дойда?

Помислих си, че тя ще се засмее. Устните й трепнаха, а очите й — под онези завити мигли — се свиха в черни, искрящи цепки.

— Ела, когато си готов — рече накрая. — Но не прекалено рано, защото ще ме намериш в леглото.

Почувствах отново, че съм жив и когато вече се бяха събрали и останалите, аз се усмихнах радушно, преструвайки се, че съм прекарал чудесно. След това сърдечно се сбогувах и поблагодарих на госпожица Гилхули, когато тя каза, че иска да присъствам на следващото й събиране. Цялото това представление бе напълно чуждо на моята природа, макар и да го приех за нормално, защото вече знаех, че Нора се интересуваше от мен.

Когато накрая ги оставих, се прибрах пеша чак до „Залата на Тамплиерите“ и подрънкването на трамваите звучеше като музика в ушите ми.

С изключение на редовните седмични писма от майка ми, не очаквах да получа нищо друго по пощата. Така че пощенската картичка, която пристигна със сутрешната поща през следващата сряда и ми бе предадена на закуска от госпожа Тобин, бе едно изненадващо събитие.

Защо не дойде да ме видиш? Ще те чакам на всяка цена в сряда или четвъртък тази седмица.

Вече се бях отказал от Карфицата. Неговата оценка за способностите ми или по-скоро за тяхното отсъствие бе оставила болезнена рана в душата ми и повече нямах никакво желание да бъда разпитван и отхвърлен за сетен път. Щом според него моите перспективи бяха толкова лоши, очевидно той нямаше как да ми бъде от полза. Не исках да ходя при него. Всички действия, с които можеше да се подобри моето положение, трябваше да изчакат завръщането на майка ми.

Въпреки всичко през целия ден непрекъснато вадех картичката от джоба си и я гледах замислено. В края на краищата за мен това бе голяма рядкост и аз започнах да се питам дали от посланието не се долавяше някакъв зов за настойчивост. Пък и в крайна сметка, честно казано, дължах този жест на моя стар учител. Накрая, с типичната за мен непоследователност, същата вечер в седем часа аз стоях, чукайки на вратата на улица „Хилсайд“ номер 212.

Беше пансион от видимо скромна класа, за която можех да се досетя по миризмата на варено зеле в голия вестибюл, както и по напукания линолеум по стъпалата, водещи към квартирата на Карфицата — една използвана едновременно за спалня и всекидневна стая в дъното на втория етаж. Той беше вътре и четеше до прозореца, но очевидно ме очакваше и ме прие без укор. Моментално видях зад рамото му, че се бе подготвил за мен, очевидно на собствени разноски. На кръгла маса до прозореца бяха поставени шише с лимонада и чиния с бисквити.

— Лорънс — започна той, след като ме покани да седна, — онзи ден през главата ми мина една мисъл, която може да се превърне в щастливо събитие или пък от нея да не излезе нищо според обстоятелствата. Оттогава я приех за моя лична работа и реших да я доведа до край.

— Да, сър — казах покорно.

— Нека първо да ти предложа нещо освежително.

Той наля лимонадата и гостоприемно побутна бисквитите към мен.

— А вие няма ли да пиете, сър?

Старецът се усмихна и поклати глава. След като ме гледа в продължение на няколко минути, каза с известна внушителност: