Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Най-сетне дойде и дългоочакваната с толкова трепетно вълнение неделя. Макар че в седем часа вече бях станал и се бях приготвил, както обикновено отидох заедно с госпожа Тобин в „Свети Малакай“ на литургията от десет. Това бе нашата съседна църква, обслужваща най-бедния район на града и останала завинаги в съзнанието ми с редиците от загърнати с шалове жени и непрекъснатата приглушена кашлица. Но мястото се харесваше на госпожа Тобин, защото там имаше приятелки сред богомолките, и аз винаги ходех с нея. Всъщност на тази изключителна дата бях решил да отида на църква от девет, за да мога да пристигна към десет в Парк Кресънт, но припомняйки си препоръката на Нора да не ходя прекалено рано, реших, че е по-добре да се появя около единайсет. Макар, погледнато от друга страна, този час да ми се струваше доста късен.

В действителност университетският часовник отброяваше единайсетте удара, когато аз натиснах звънеца на врата номер 9, пременен в най-хубавите дрехи, които имах, и разбира се, доста нервен, но иначе изпълнен с вълнуващо очакване. Моето посвещаване на „Елисън“ бе вече факт, но до това изпитание все още имаше много време, пък и нищо не беше в състояние да ме накара да пропусна шанса да прекарам цял един ден с моята прелестна братовчедка.

Може би звънецът не бе иззвънял. Натиснах го повторно и изчаках. Не стана нищо. Пръстът ми отново се пресегна към бутона, когато отвътре се чу шум и след малко вратата леко се открехна, достатъчно, за да се види в процепа Нора, облечена в пеньоар и нощница. Тя примига насреща ми с мътен поглед, очевидно все още ненапълно събудена. Накрая, без особено задоволство, сякаш нещо я стресна, каза:

— Това си ти, Лорънс. По-добре влез.

Пристягайки колана на пеньоара и тътрейки крака в пухкавите си пантофи, тя ме въведе в кухнята, седна на ръба на един стол и с усилие потисна напиращата прозявка.

— О, Нора — възкликнах печално, макар да гледах като омагьосан картината, която представляваше тя, — съжалявам, че те притесних.

Братовчедка ми ме погледна, триейки замислено рамото си под нощницата, и изведнъж започна да се смее.

— Не се притеснявай, човече. Просто снощи малко позакъснях. Бяхме излезли с групата. Изпращахме госпожица Донахю. Тя замина за Пърт заедно с Тери и Мартин. Но ако ти сложиш чайника и ми направиш чаша чай, аз ще отида да се приготвя за нула време.

След като Нора ми показа кухненския килер и се оттегли в стаята си, реших да й направя закуска както подобава. Животът с майка ми ме бе научил да правя доста приятни импровизирани ястия. Докато тя се появи отново, чаят бе запарен и бях приготвил солидно количество печени филийки и бъркани яйца.

— Не може да бъде. — Тя стоеше и гледаше как подреждам приготовленията си върху карираната покривка на масата. — Но това е направо лукс. Бие по категория даже и „Крайтириън“. Ще трябва да ми помогнеш.

— Аз вече закусих, Нора.

— И какво яде?

— Е, основно обичайната си каша. Само че моята, Нора, е от грахово брашно.

— Значи ще можеш да се понапънеш още малко. Тоя Лио трябва да го застрелят. Направо е за убиване.

Тя извади още една чаша и ми сипа чай. Започнахме да ядем препечените филийки с яйцата. Никога досега не бях си представял, че закуската с някого може да се окаже толкова приятна. Моята братовчедка, вече свежа като маргаритка, беше по-хубава от всякога. Макар и все още боса, само по пантофи, тя си бе облякла мека бяла блузка и къса пола на шотландско каре с много жълто в него.

— Това е карето на Кери — обясни ми, приглаждайки полата върху коленете си. — Ако си ирландец, трябва да си горд с него. А сега, Лорънс, ми кажи направо какво ти се иска да правим днес.

Помислих си, че неотразимото й обаяние се дължи на нежния й тен, на тъмната коса и на очите, ясно очертани на фона на кремавата й кожа. Толкова ми бе хубаво да гледам как широката й мека уста отпиваше от чая, и как, отхапвайки от препечената филийка, се виждаха малките й равни зъби, толкова бели, като на баща ми; хубавите зъби на рода Керъл.

Поех дълбоко въздух.

— Най-много бих искал… ако, разбира се, и на теб ти се иска… да отидем някъде сред природата.

— Е, ти не си градско момче.

Тя погледна през прозореца. Слънцето грееше върху бялата стена на оградата.

— И все пак, идеята не е лоша. Уинтън е направо ужасен в неделно време. Предлагам да си направим една разходка до лодките-вили.

— До лодките-вили?

Моята изненада й достави удоволствие. „Това — помислих си — е тайната на чара на Нора — способността й да се наслаждава на удоволствията.“