Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Той продължи обвиняващо:

— Що се отнася до майка ти, не би ли било прекрасно, ако й кажеш, че си се опитал да кандидатстваш за стипендията „Елисън“ или може би дори — той замълча, — че си я спечелил? Само каква радост, какво облекчение ще бъде това за нея. Да започнеш да следваш и да си напълно осигурен до края. Трийсет паунда, гарантирани за цели пет години. Помисли за това, Лорънс. И недей да забравяш, че аз ще ти помагам.

Дали нарочно или просто случайно, Карфицата използваше всички възможни сантиментални фактори, пораждайки нежност към майка ми и презрение към мен и играейки си толкова непочтено с чувствата ми, че от яд по бузите ми изби червенина и аз не можех да измисля нищо, с което да му се противопоставя.

Той отмести погледа си настрани, подръпвайки брадичката си и преструвайки се, че не забелязва унижението ми. Но малко след това изрече със снижен глас последния си възмутителен, непростим аргумент:

— Предполагам, можеш да си представиш какво би означавало за един ненужен старец като мен да те подготви за стипендията „Елисън“ и ти да я спечелиш.

Дали не играеше някаква роля, използвайки всички тези морални провокации, за да ме завоюва за каузата си? Карфицата беше учен, привърженик на класицизма, силно ерудиран човек и все пак във вените му течеше силен примес от сантименталността на зеленчуковите писатели 40 40 Зеленчуковите писатели — група шотландски битови писатели от края на XIX век. — Б.пр. . Сега съм сигурен, че той чувстваше и вярваше във всяка дума, която бе изрекъл. След този аргумент вече бях разбрал, че съм победен. Той го знаеше също. Обут в пантофите си и без протезата, старецът се изправи живо и подскочи към килера на стената.

— Не можеш да го пиеш вече това, съвсем се разгазира. Мислех си, че само една бутилка няма да ти стигне и затова бях взел две. — Той извади нова лимонада и я изсипа в друга чиста чаша. — Ето и още бисквити, ако желаеш.

Не исках нито бисквити, нито лимонада. Чувствах, че след като ме бе накарал да гледам на себе си като на зрял човек, сега ме третираше като дете. Въпреки това ги приех, за да спечеля време и да се овладея. Започнах да ям сред настъпилата унила тишина. Не можех да не се чувствам потиснат от перспективата на нашето начинание. Изглежда че той усети това, защото се обърна към мен с друг, авторитетен тон:

— Сега слушай внимателно. Ще идваш тук, в тази стая, в седем часа, три вечери седмично и ще прекарваме най-малко по два часа заедно. Направил съм план на четенето ти. Ето ти първите две книги — първата, „Обща история на Шотландия“ на Хюм Браун, и втората „Войни за граници“ на Дънкан. — Той ми подаде едната от книгите и сам разлисти другата напосоки. — Още не можеш да разбереш колко чудно време ще прекараш… с какви удивителни хора ще се запознаеш. И като си помисли човек, че трябва насила да те карам. Вземи например онзи лорд Ангъс, наречен „Арчибалд — дръпни котката за опашката“. Бил е знаменита личност, можеш да ми вярваш. Придърпай стола си по-наблизо и ще изчетем заедно нещата за него.

Започнахме да изучаваме героичната ексцентричност на Ангъс — водач на Червените Дъгласовци, как обесил кралските музиканти и си спечелил прозвището „Дръпни котката за опашката“. Въпреки вътрешната ми нагласа, почувствах как това ме заинтригува. Какъвто и да е бил Карфицата в амвона, като учител се бе изявявал винаги като съчувствен, търпелив и завладяващ педагог. Когато в девет часа заниманията ни свършиха, съжалявах, че трябва да си тръгвам.

— Това е достатъчно за начало. Сега, отделно от четенето, което ще ти възлагам, бих искал да правиш и кратко писмено изложение, да кажем, от около петстотин думи, върху това, което току-що сме минали. Донеси го, когато дойдеш в петък.

Станах, опитвайки се да намеря подходящи думи, за да изразя обхваналото ме желание за учене. Как можеше да съм такъв инат, такъв страхопъзльо? Но той ме възпря.

— Познавам те, Лорънс. Моля те, без излишни възторзи. Само усилен труд.

С книгите под ръка, направих обичайния си крос през парка. Изпитвах такова нетърпение да започна да чета за пограничните разбойници, че продължих да тичам през цялото време чак до „Залата на Тамплиерите“, избирайки задния път край реката, стрелвайки се по безлюдни странични улички и лошо осветени алеи, чувайки как стъпките ми отекват зад мен между тъмните навеси на пристана, докато накрая не бях в стаята си, подпрян на леглото, със запалена свещ и разтворена върху коленете ми книга.