Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Много хора имат лодки-вили на Лох Ломънд. Мартин… и госпожица Донахю… — добави тя — също имат такава, недалеко от Лас. За през почивните дни и въобще. Голямо удоволствие е. Ще вземем велосипедите — ти можеш да ползваш този на госпожицата — и ще бъдем там преди един часа.

Тази перспектива — след всичките месеци, прекарани в покрайнините на града, около улица „Аргайл“, бе истинско вълнуващо предизвикателство. Изгарях от нетърпение да тръгнем. Изправих се и казах:

— Хайде тогава да действаме, Нора. Ако искаш, за да стане по-бързо, мога да измия съдовете и да направя сандвичи.

— Никакви сандвичи, човече. Направо са непоносими. Зарежи и съдовете също. Ако искаш да тръгваме веднага, просто ставаме и тръгваме, само трябва да си сложа чорапите. Подай ми ги. Ей ги там.

На една тел над кухненската печка висяха чифт дамски чорапи, изпрани и закачени да се сушат, приличащи в момента на две тънки влакънца. Подадох й ги. Бяха ефирни като паяжина.

Седнала на стола, тя започна да ги опъва нагоре по крака си, гледайки ме с крайчеца на окото, от което бляскаха палави искри и още нещо, загатващо за измамни надежди, стаено някъде там под извитите й мигли, докато аз зяпах омаяно, получил позволение да хвърля някой друг мимолетен и все пак щедър поглед към бялото под карето на Кери.

— Готово! — заяви небрежно тя, изправи се на крака и отърси дрехите си надолу. — Слагам си обувките и тръгваме.

— Благодаря ти, Нора — смотолевих аз.

Тази идиотска забележка, изскочила може би от дълбините на подсъзнанието ми в знак на благодарност към нейното представление, прозвуча толкова безцелно, че се изчервих. За мое облекчение тя, изглежда, не забеляза.

Двата велосипеда бяха долу в мазето. Избутахме ги през двора и ги възседнахме.

Колелото на госпожица Донахю бе стар модел, с висока дръжка и фиксирана верига, без свободна задна предавка и се движеше твърде бавно, така че ме накара да се поизпотя здравата. Трябваше да въртя педалите два пъти по-бързо от Нора, за да се движа с нейната скорост. Когато се спускахме по някое нанадолнище, тя се стрелваше напред и обръщаше подигравателно глава към мен, докато аз, кацнал на високата седалка, с крака, опрени на предната рамка, и бясно въртящи се педали, се тътрузех след нея. Бях сигурен, че госпожица Донахю не бе ползвала колелото си от години. Но изживяването бе точно каквото исках — неделните пътища бяха почти пусти, а природата, вече разхубавена от пролетната зеленина, бе просто опияняваща. Глогът бе напращял от цвят и минавайки покрай храсталаците, вдишвах с пълни гърди омайния му аромат. По поляните агънца блееха за майките си. Игликата бе подала свенливо стебълца покрай живите плетовете. Когато стигнахме до езерото, лъкатушейки покрай извиващия се прекрасен бряг, Нора започна да подскача на велосипеда и да прави разни лудории.

— Виж, Лорънс, карам без ръце.

После започна да пее. Не беше някоя от песните на Хети Кинг, но иначе много приличаше на тях и започваше с думите:

Смущаването на неделния покой ме караше да се чувствам необяснимо волен и освободен. Всичко ми харесваше страшно много, докато ненадейно не се сетих, че тази сутрин Нора не бе ходила на църква и че несъмнено аз бях главният виновник за този пропуск. Засилих колелото и се обърнах вцепенено към нея:

— Нора, ти не можа да отидеш на литургия тази сутрин. Като знам как те изкарах от вас, грешката е изцяло моя.

Тя спря да пее.

— Така е, Лорънс — съгласи се мрачно. — Това е много тежък грях на съвестта ти. Не исках да ти загатвам за него, макар много да се безпокоя.

— Но защо не ме спря? Щях да отида заедно с теб в йезуитската църква на улица „Крейг“. Тя ми е любимата.

— Та ти не ми даде никаква възможност бе, човече. Качи ме на колелото и ме подкара извън града, преди още да съм разбрала какъв ден сме днес и къде съм.

— О, скъпа Нора — казах разстроено. — Страшно съжалявам.

— Недей да страдаш чак толкова, моето момче. Може би това не се счита за чак толкова голям смъртен грях, а ако случайно се счита, чувала съм и за много по-страшни неща от него.

Докато говореше, тя скочи от колелото. Бяхме стигнали до скалисто заливче, застлано със ситни гладки камъчета, на чийто бряг стоеше малка лодка, привързана към един кол с ръждясала верига. На около петдесет ярда от брега се полюшваше на котвата си някаква странна, но все пак привлекателна, боядисана в бяло конструкция с прозорци и врата, която в моето съзнание се покриваше с представата ми за умалено копие на Ноевия ковчег. Беше лодката-вила.