Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Толкова съм щастлив, Нора. Много ти благодаря за всичко. И особено за това, че си с мен.

— Много си далеч. Ела по-насам.

Обърнах се на една страна и ръката й прегърна шията ми. Отворих очи. Лицето й бе застинало в блаженство почти до моето. Можех да видя сините петънца в тъмните й очи, бенката в ъгъла на скулата й, разположена толкова точно, че само подсилваше красотата й. Тънка струйка пот блестеше на горната й устна. Кожата й — обикновено бледокремава, бе обагрена от лека червенина. От нейната близост долових странна, благоуханна топлина. Това накара сърцето ми да трепне и да прескочи един удар.

— Да ти кажа ли нещо, Лори, скъпи? — Тя заговори бавно, с пауза между всяка дума, сякаш искаше да е сигурна, че значението им ще достигне до съзнанието ми. — Аз те харесвам страшно много.

— И аз теб, скъпа Нора. — Поех дълбоко въздух. — Дори бих казал, че те обичам с цялото си сърце.

— Тогава го докажи, мили мой Лори.

Тя ме придърпа към себе си и постави отворените си устни върху моите. Огромна вълна от сладост премина през тялото ми. През целия си живот не бих могъл да искам нищо по-хубаво от това. Почувствах, че политам, че се отделям от плътта си, понесен върху поток от най-чисти, неконтролируеми могъщи емоции — едно чувство така осезаемо отделено от тялото ми, че можеше да се оприличи само като възнасяне на душата.

Уви, аз, жалкият глупак, не успях да предположа, че братовчедка ми изпитва силна необходимост от моето съдействие. Компетентността ми не трябваше въобще да се подлага под съмнения — господ ми е свидетел колко перипетии бях изживял, налучквайки лъкатушещите, забулени в тайни пътеки към пубертета. Но за мен Нора бе нещо загадъчно, изключително, почти ангелско. Не само че бих предпочел да умра, вместо да я засегна, но и екзалтираната ми душа ме възпираше пред тези чисто земни проявления, които за онова време ми изглеждаха прекалено низки и непристойни като поведение. Не бях ли абсолютно магаре, оглупял „светец“ може би или просто си бях един неопитен младеж идеалист? Заслужавам ли презрението на днешното поколение от преждевременно съзрели млади хора, които се отправяха на такива пътешествия с отегчена увереност и джоб, пълен с противозачатъчни средства? И щях ли действително да удържа до края на ангелските си, възвишени убеждения? Дали щях или не, сега поне съм пощаден от задължението да доразкажа моята история с най-баналния от всички завършеци — загубата на една юношеска девственост, защото, както се бяхме излегнали един до друг, блажено и бездиханно, прегърнати в обятията си, от брега се разнесе силен, стряскащ вик:

— Госпожице Нора, донесла съм ви малко цветя за вкъщи.

— О, боже — изстена Нора. — Това е госпожа Рени от странноприемницата, дяволите да я вземат.

— Един букет за вас и един за госпожица Донахю — разнесе се отново гласът от брега и обръщайки се, видях една набита, дребна женица да маха към нас с голяма китка жълти нарциси.

— Ще отида да ги взема — казах аз.

— Недей, стой тук. Не мърдай нито инч. Аз ще отида да се отърва от нея и веднага се връщам.

Тя се изправи, макар и с неохота, оправи косата си и след малко чух плясъка от веслата на лодката. Почти веднага над езерото се разнесе глъчката от дружелюбни поздравления и говорещи гласове. Госпожа Рени бе от приказливите и за Нора се оказа много по-трудно да се отърве от нея, отколкото се бе надявала. Колко просторно бе небето и колко успокояващо действаше тихият шепот на езерните вълнички. Започнах да усещам, че се понасям замаяно сред облаците, плавайки все по-навътре сред меката им, пухкава белота, докато накрая дългият велосипеден пробег, изумителният обяд, портвайнът и горещото слънце не постигнаха своето. За мой вечен срам аз заспах.

Когато се разсъних, бе станало по-хладно, слънцето започваше да залязва, а Нора не беше до мен. Скочих веднага, за да открия, че бе слязла долу и бе направила чай. Тя ме поздрави не както някой би могъл да очаква, с укор или презрение, а по-скоро нежно и определено с някакъв нов, озадачил ме клиничен интерес. Целуна ме мило по бузата и изрече едни похвални слова, видели ми се доста странни:

— Ти си невероятно момче, Лори. Прекарахме такъв великолепен ден, без да стане нищичко, за което после да се корим.

— И ти ли дремна?

— Не, приятелю. Направих си още едно къпане да се поохладя и после сложих чайника и се отдадох на размишления за себе си.

— За какво по-точно, Нора?

— О! — Тя се усмихна. — Ще ти кажа някой ден.