Арчибалд Кронин - Песен за петаче

След като си изпихме чая, който ми подейства много освежително, заключихме лодката-вила, прехвърлихме се с гребане на брега и заключвайки малката лодка с катинара, се отправихме без бързане с велосипедите си към къщи. Нора караше много близо до мен, поставяйки често ръка върху рамото ми, така че можехме да си говорим. И действително през по-голямата част от пътуването ние си говорихме. Аз й разказах за „Елисън“ и тя ме подтикна да работя сериозно по въпроса. Даде ми и друг съвет, предупреждавайки ме да не позволявам на Терънс да ме използва.

— Тери е добряк, в него няма никакви зли помисли, но без да го иска, той може да заблуди и птичката, че това не е храст. Докато Донахю, тоя човек е способен да одере и баба си.

Когато стигнахме до Парк Кресънт, бе станало късно. Моят фар бе изгаснал и последната част от хълма бутахме колелата си пеш. В двора взех велосипеда на Нора и й казах, че ще сваля сам и двата в мазето. Докато стоях в тъмното, тя бързо ме прегърна и ме целуна.

— Лека нощ, скъпи Лори. И Бог да те благослови, за това което си.

После изтича нагоре по стъпалата и изчезна.

Бе четири часът на един горещ неделен следобед по средата на юли. Госпожа Тобин донесе чаша чай в стаята ми. Преди да излезе, тя поклати глава към мен — седнал зад купчина книги до плетената маса, която бях измъкнал от стаите на Лио с вехтошарските боклуци.

— Образованието е нещо прекрасно, но ако бях на твое място, нямаше да проявявам чак такава настойчивост.

— Но аз нямам избор, Ани — извиних се. — Остава още съвсем малко време.

— Добре тогава. — Тя ме изгледа замислено. — Само гледай да не получиш мозъчно възпаление, както стана с момчето на госпожа Финигън, когато не успя да почне работа в пощенските служби.

Бях прекалено напрегнат, за да приема това като шега. В продължение на повече от два месеца под напътствията на Карфицата аз непрекъснато се тъпчех с информация и вече бях доста изнервен. След онези начални, сравнително елементарни четива на Хюм и Браун, „Обща история на Шотландия“ и „Войни за граници“, бях преминал към доста по-сериозни трудове — „Шотландски войни за независимост“ от Барън, „Келтска Шотландия“ от Скийн, „Кралската династия Стюард“ от Грегъри — и сега бях погълнат от „Магарешкият трън и розата“. Абстрахирайки се от моята действителна крайна цел, аз бях започнал да се увличам от материала заради самата му същност. Нощем, моето най-ползотворно време за четене, се вглъбявах до такава степен във вълнуващите загадъчни събития, като кръвната вражда между Ротен и Албъни, довела до мистериозната смърт на Ротси във Фолкланд, че само последните трепвания на мъждукащата изгоряла свещ — осветление, подсъзнателно връщащо ви назад към четиринайсети век — бе в състояние да ме накара да спра заниманието си.

Вече ходех при Карфицата четири вечери седмично, една истинска героична жертвоготовност, само че не толкова от моя страна, колкото от негова. Често мислите ми се връщаха назад към времето, когато наивно претендирах, че имам частен учител. Сега действително разполагах с такъв — търпелив и възхитителен преподавател. Неговите основни притеснения падаха върху липсата на литературен стил у мен — недостатък, който той непрекъснато се опитваше да оправи чрез корекции и съвети, макар да имаше слаб успех.

— Ти, Лорънс, пишеш със сърцето си, не с главата си — вдигаше със съжаление рамене Карфицата. — Ще трябва да приемем нещата такива, каквито са.

Пресегнах се към учтивия дар на госпожа Тобин. Докато пиех чая, който бе започнал да изстива, погледът ми се спря за сетен път върху пощенската картичка. Бе пристигнала вчера и сега стоеше на видно място на масата, редом до моите бележки за царуванията на Мъри и Ленъкс. Взех я начумерено в ръка, сякаш се опитвах да разгадая някакъв скрит смисъл в нея, отбягнал от вниманието ми досега, и прочетох отново текста от край до край.

Чакай ме под часовника на Централна гара в събота в пет часа. Ела на всяка цена. Със сигурност няма да съжаляваш.

Естествено нямаше да отида. Бях го решил. Времето ми сега бе прекалено скъпо, за да го пилея в безполезни срещи. А и най-вече не беше ли ме посъветвала съвсем недвусмислено Нора, моята скъпа Нора, да бъда много внимателен с изискания Тери? Все пак в онова последно изречение имаше нещо много съблазнително. Със сигурност няма да съжаляваш — прочетох думите беззвучно. А ако наистина това се окажеше действителна възможност — мислите ми се върнаха към разговора ми с Тери в кухнята на „Крайтириън“, когато той бе споменал за влиятелните си връзки в Блекрок — само колко зле щях да се чувствам тогава, знаейки, че съм я пропуснал. Докато отпивах от чая си, разсъждавах върху проблема първо от една страна, после от друга. Накрая скочих, грабнах шапката си и хукнах към Централна гара.