Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Нора извади от чантичката на велосипеда си един ключ и отключи катинара на веригата на лодката. Изтласкахме я от брега и всеки с по едно весло в ръка, започнахме да гребем към лодката-вила. Отвътре обстановката бе точно като в малка къщичка. Имаше спалня, една по-голяма стая, които служеше за хол, и кухня, снабдена с метална печка. Навсякъде цареше пълно безредие — леглото бе неоправено, на масата стояха разхвърляни вестници и неизмити съдове, на пода лежеше празна бутилка.

— Малко не е подредено — рече Нора, оглеждайки се наоколо и бърчейки нос. — Нищо, това не е наш проблем. Искаш ли да се изкъпем?

— Много добра идея — отвърнах с копнеж, защото се бях разгорещил и поизмърлял от прахта по пътя. — Само че нямам бански.

— Че кой ще те види? — отговори хладно тя. — Аз няма да гледам, а и да погледна, нали съм ти братовчедка? Хайде да скочим от горната палуба. Само да знаеш, че водата е студена.

Дървена стълба водеше до горната палуба, която беше равна и заградена с орнаментиран парапет. Заливчето бе обгърнато от горски шубрак, а от другата страна езерото блещукаше със слънчевите си зайчета до безкрая. В далечината планинският връх бе по-син от самото небе. Смъкнах дрехите и все още несигурен в себе си от пълната голота, се гмурнах бързо във водата.

Ледената студенина на подхранваните от планинските потоци води ме сряза и дъхът ми спря. Изскочих задъхано на повърхността и изведнъж усетих как кръвта ми потече стремително по вените. Бях плувал известно време, когато неочаквано плясване ме накара да се обърна назад. Моята непредсказуема братовчедка се бе присъединила към мен в езерото. Бе невъзможно да разбера дали имаше бански, или не. Само главата й стърчеше над водата, докато с бързи загребвания се насочи в моя посока. През главата ми се стрелна мисълта, че подобно на мен, и тя можеше да е в натурално, природно състояние. Понесох се като уплашена пъстърва, инстинктивно насочвайки се към брега. Тя предугади намерението ми и отряза пътя. Смених посоката. Тя ме последва отново. Беше като влудяващо настойчива русалка. Единствено благодарение на положените от мен максимални усилия, оставили ме без капчица сила, успях да достигна противоположната страна на лодката-вила и да се покатеря горе на безопасно място.

До дрехите ми стоеше една хавлия. Избърсах се набързо и нахлузих одеждите си като светкавица. Пет минути по-късно се появи и тя — капеща, тръскаща вода от косата си, но за мое голямо облекчение прилично скрита.

— Защо не остана и не ме остави да те подавя? Ама наистина, Лори, толкова си свенлив, че направо е мъчително. Не се дръж така сериозно бе, човече. Отпусни се. Ти си достатъчно красив, за да бъдеш такъв дървеняк. Знаеш ли какво? Преди малко успях да те зърна по родилен костюм и, за да го кажа по-скромно и без да ти вирвам носа, не видях нищо, от което да се срамуваш.

— Ама, Нора, аз просто си мислех…

— Прекалено много мислиш, но това си е твой проблем. Както и да е, твърде съм гладна, за да споря. Според мен и двамата се нуждаем от нещо за хапване.

— Ако имаш нещо за готвене… — смотолевих услужливо, — бих могъл да напаля печката.

— Като ме опознаеш по-добре, а се надявам това да стане, ще разбереш, че мразя да готвя… почти толкова, колкото мразя сандвичи. Във всеки случай на това корито няма нищо друго за ядене, освен консерви със сардина и плесенясали бисквити.

Понечих да кажа, че това е достатъчно, но тя вече бе тръгнала надолу и извика след себе си:

— Ще се оправя много бързо. Като се върна ще ти обясня какъв е планът.

Не се бави дълго. Качихме се на малката лодка и по нейни напътствия гребах около половин миля нагоре по езерото, докато не стигнахме до друг залив, където на крайбрежния път имаше странноприемница с табела: „Гостоприемните ръце. Джон Рени, собственик“. Слязохме на малък дървен кей. Аз спрях разколебано. Трябваше да се каже истината.

— Нора… аз нямам пари.

— Какво! — извика тя с преувеличена изненада. — Нямаш дори половин пени за малко картофки? Тогава сме загазили.

Изчервих се, а тя избухна в смях.

— Не се притеснявай, скъпи Лорънс, аз черпя.

Очевидно Нора беше доста редовен клиент, защото кръчмарят я позна веднага и се ръкува с нея.

— Господин Донахю не е ли с вас днес, госпожице? — рече онзи и се вторачи доста дълго в мен, след което, пропъждайки мисълта си, махна с глава и продължи: — Има пиле, говеждо печено или варено овнешко, ябълкови кнедли с извара и сметана за десерт. Задната стая е на ваше разположение.