Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Че какво, за теб самия ще бъде чудесно да се разтовариш малко точно преди изпита си. — Донахю трябва да бе прочел мислите ми. — Е, разбира се, ако искаш да се откажеш с лека ръка от толкова пари, аз имам наум още един човек, който веднага ще се възползва от случая.

Мисълта да бъда заместен от някой ми дойде твърде много.

— Ще дойда.

— Много добре, човече. — Терънс раздруса ръката ми, поздравявайки ме за правилното решение. — Ще видиш, че няма да съжаляваш. Единственото, което трябва да правиш, е да не се притесняваш и от време на време да правиш вечер по някоя обиколка. Само да не претренираш. А ако можеш да се отбиваш понякога и до хотела, както миналия път, ще се постарая да получиш няколко сочни пържоли.

Колата прекоси познат ми район. Видях, че сме подминали Северната гара и се насочвахме по улица „Мортънхол“. Донахю смъкна прозореца и изхвърли угарката от пурата си. После погледна към мен.

— Къде искаш да те оставим?

Прецених, че сигурно вече минава шест и почти бе време да започвам заниманията си с Карфицата.

— Където и да е в близост до улица „Хилсайд“.

Терънс каза на шофьора да заобиколи покрай парка. Таксито спря в началото на „Гилмор Хил“, недалеч от университета, и аз слязох.

— Ще поддържам връзка с теб, човече — извика той, докато колата се отдалечаваше.

Тръгнах към квартирата на Карфицата, все още твърде развълнуван и с приятното усещане за важност. Чувствах се поласкан, че бях потърсен от Терънс, както и от факта, че бях потвърдил вътрешното си убеждение за моите изключително бързи крака. Това прозрение за собствените ми способности се появи за първи път в съзнанието ми, когато тичах да извикам доктора заради баща ми. Впоследствие то бе доразвито от личните ми стремежи да се поддържам в добра форма и бе засвидетелствано с конкретни постижения, откакто тренирах към клуба за масов крос в Ардънкейпъл и бях спечелил два пъти състезанието за младежи под четиринайсет години, провеждащо се винаги в края на сезона. Е, да, така е — без съмнение това си беше природна дарба, почти съизмерима със способността на някои от по-редките светии да се носят над земята, дарена им от небесните сили. И действително, когато тичах сред свистящия покрай ушите ми въздух, нерядко изпитвах усещането, че на моменти губех контакт с твърдата почва под краката си. Предвид на всичко казано, просто ми се струваше, че задължително трябва да се възползвам от преимуществата си. Съблазнителното предложение на Тери бе напълно законно, а ако и Донахю искаше да заложи на мен, което си бе изцяло негова работа, то аз нямах нищо против. Въпреки всичко по отношение на „Елисън“ съвестта ми не бе напълно чиста, и след като стигнах до улица „Хилсайд“ и започнах да се изкачвам по стъпалата към стаята на Карфицата, реших, че той трябва да каже последната дума. Старецът вече се бе настанил до масата, чакайки ме и прелиствайки с явен интерес куп листа.

— Лорънс — подхвана ме той направо от вратата, посочвайки ми другия стол. — Имах късмет да се сдобия с изпитните работи за „Елисън“ от последните десет години. Получих много полезна информация от тях.

— Наистина ли, сър?

— На първо място, в шест от десет случая темата на есето е посветена изключително на шотландски исторически образ от шестнайсети век. Второ, забелязах, че са изминали точно десет години, откакто за последен път е даван образът на Мери, кралица на Шотландия.

— И какво означава това?

— Вероятно нищо. — Той се усмихна, подръпвайки брадичката си. — И все пак, просто като предположение, мисля, че няма да ни навреди, ако обърнем по-сериозно внимание на петнайсетото столетие, като особено наблегнем на онази злощастна млада жена и най-близкото й обкръжение. В дадения случай може да ни помогне Андрю Ланг. Днес взех биографията му от библиотеката. А само как благосклонно описва горкото създание!

Той точно отваряше книгата, когато аз, силно желаещ да разтоваря съзнанието си от нерешения проблем, започнах да говоря:

— Искам само да ви кажа нещо, преди да започнем, сър.

Казах му, че моят братовчед ме е помолил да взема участие в спортно състезание в Берик, определено за дата два дни преди изпита ми, и макар условно да бях се съгласил, ако той мисли, че по някакъв начин това може да попречи на шансовете ми, то аз веднага ще се откажа.

Старецът се замисли, гледайки ме с мили очи. В този момент неговото лице излъчваше едно простовато достойнство, засенчващо абсурдния му недъг. В чертите му се долавяше прозаичната човешка сантименталност, ергенската му чувствителност и изведнъж усетих колко много ми харесваше той.