Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Благодаря ти, Нора. Благодаря ти за свещта… и за всичко останало.

— Лорънс — извика тя, обръщайки се рязко.

— Това е най-красивото нещо, което би могла да направиш някога. Ще го помня винаги.

Тя ме погледна.

— Наистина ли?

— Да, Нора. Дори и да не спечеля „Елисън“. Какво те накара да се сетиш за него?

Погледът й се отмести.

— Направих го ей така. Просто бях в такова настроение. Странно, нали?

— Не, Нора. Вярвам, че то ще помогне.

— Надявам се да си прав — рече тя.

Настъпи тишина.

— Искаш ли да стоиш още? — попитах я.

Тя поклати глава.

Усмихнах й се.

— Тогава хайде да тръгваме.

Слизайки по стълбите пред църквата, я хванах за ръката.

— Каква щастлива среща, Нора. Ходих до вас, но нямаше никой. А не съм те виждал от цяла вечност. Да те изпратя ли?

Тя спря в основата на стълбите.

— Още няма да се прибирам. Трябва да предам едно съобщение… на госпожица Донахю.

— Къде, Нора?

— Защо… надолу, покрай улица „Мортънхол“.

— Ще дойда с теб.

Изрекох тези слова нетърпеливо, готов да тръгна на момента. Но изглежда, тя се колебаеше и аз се зачудих дали моето неумишлено разкритие за запалената от нея оброчна свещ в моя чест не я бе подразнило.

След малко тя заговори:

— Не си ли уморен? Би трябвало да си. След всичкото това учене и какво ли не друго.

— Никога не бих се чувствал толкова изморен, че да не мога да се разхождам с теб, Нора.

— О, добре тогава — рече тя след кратка пауза. — Да вървим.

Тръгнахме. Нямаше ли в гласа й далечна нотка на нетърпение? Невъзможно. И все пак, гледайки я отстрани, имах впечатлението, че като че ли не беше на себе си. Градът бе обгърнат от лятна гореща вълна и вечерта бе тиха и задушна. Под светлината на уличните лампи тя бе бледа, с отнесено изражение и тъмни сенки под очите. Бе също така необичайно мълчалива. Но аз умирах от желание да й разкажа за паметния ден, преживян от мен.

— Не вярвам да знаеш, че днес тичах. И че ще участвам в състезанието в Берик.

— Да, чух наистина за състезанието. Очевидно според плана всички трябва да отидем с колата на Гилхули.

— И ти ли? — извиках аз.

— Зависи. Да ти кажа правичката, скъпи Лори — тя се обърна към мен, — напоследък нещо съм много бледа.

— Ужасно съжалявам. Какво ти е?

— О, просто някакво неразположение. Сигурна съм, че скоро ще се оправя.

— Тогава, моля те, Нора, ела. Пътуването ще ти се отрази добре.

— Е, ще видим.

Бяхме стигнали до края на „Крейг Хил“ и свихме по улица „Мортънхол“, както винаги пълна с народ и претоварена от автомобилно движение. Недалеко от кръстовището на пазара, близо до безистена, тя освободи ръката си.

— Аз съм дотук.

Стояхме на паважа срещу безистена, едно широко, покрито пространство, заето от странни, малки, интересни магазинчета: билкар, някакъв чудат аптекар, имаше дори гадател на съдбата и зоомагазин с живи морски костенурки на витрината. От това място госпожа Тобин купуваше мравчени яйца за своята златна рибка.

— Преди да тръгнеш, Нора… — Бе трудно. Не исках да се повтарям още веднъж, но просто думите сами напираха отвътре. — Благодаря ти още веднъж за свещта.

Отново останах с впечатлението, че съм я обидил. Но не. Слизайки от паважа, тя ми отправи слаба, кисела усмивка.

— Е, Лори, както вероятно знаеш, аз не съм чак толкова вярваща, но когато човек желае нещо страшно силно, склонен е да опита какво ли не.

Не можех да отроня дума от преливащата в мен благодарност. Поведението й, самите думи, които използваше, ми показваха колко силно ме подкрепяше тя в моите усилия. Изчаках я да пресече улицата и все още обладан от възвишени чувства, поех по краткия път към улица „Аргайл“ и „Залата на Тамплиерите“.

В събота сутринта на пети август в осем и половина аз се отправих за хотел „Крайтириън“. Въпреки че небето бе все още сиво, ведрината на въздуха бе освежаваща след неотдавнашните горещини. Не казах нищо на чичо Лио за своите планове. Добрите новини от майка ми ме караха да се надявам, че ако всичко минеше добре, аз нямаше да остана при него още дълго. Назначението й към Министерството на здравеопазването сега бе сигурно и тя очакваше да се върне в Уинтън в близките няколко седмици. Вероятно тогава щеше да прекрати моето временното пребиваване при чичо ми.

Въпреки че братовчед ми бе настоявал да тръгнем в по-ранен час, предполагах, че ще се наложи да чакам, но когато доближих хотела, видях, че червената кола вече бе дошла пред входа и в нея седяха Терънс зад волана и госпожица Гилхули до него.