Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Щом не се чувстваш добре, не трябваше да идваш.

— Не можех да понеса да вися цял ден сама. Госпожицата я няма, на покупки е в Манчестър. А и недей забравя, че искам да те видя как тичаш.

Наистина ли го мислеше това? В сегашното си състояние се съмнявах дали въобще се сеща за състезанието.

На това място вниманието ми бе отвлечено. Терънс бе объркал пътя и след като се консултира с картата си, изведнъж откри, че един грешен завой след Дънбар ни бе отклонил на петнайсет мили от верния път. Вместо да рискуваме да се изгубим по селските пущинаци, бе решено да се върнем до крайбрежния път, което пък повдигна въпроса дали ще можем да пристигнем навреме за началото на спортното мероприятие в два часа. Разговорите притихнаха, след като Терънс засили колата до максималната й скорост и ефектът бе такъв, че в един и двайсет ние се провряхме през някаква тясна каменна арка и навлязохме в Берик на Туийд.

Мястото представляваше едно старо сиво градче, разпростряло се от двете страни на реката Туийд, където тя се вливаше в морето. То бе набраздено от калдъръмени улици и малки лъкатушещи алейки, като всичко това бе оградено от средновековна стена с крепостен вал, надвиснал над пристана. Докато минавахме през стария сводест вход, веднага си помислих, че сигурно е прекрасно да бродиш тук и да се отдадеш на мечтания. Но днес мястото представляваше сцена на необичайно оживление. Главната улица бе пълна с хора, централният площад — претъпкан с коли, фургони и каруци. Целият град бе в такова възбудено състояние, че от коментарите на Терънс и Донахю стана ясно, че положението е силно задоволително.

— Трябва да вземем вестник — рече Тери и махна на едно вестникарче, като му подметна монета във въздуха.

Вестникът беше малък, от два листа. Видях най-отгоре заглавието му, „Берикски вести“, докато братовчед ми бързо го прелистваше.

— Има ли го? — попита Донахю, привеждайки се напред.

— Тук е — отвърна Терънс. — И звучи много добре.

Двамата зачетоха страницата с явно задоволство, а госпожица Гилхули, раздразнена, че за момент не е обект на тяхното внимание, възкликна:

— Слушайте вие двамата, кога ще ходим да обядваме? Онова отсреща прилича на някакъв хотел.

— Не, Джоси, скъпа — каза Терънс. — Тая храна тук ще те убие. Ще отидем направо на игрището и там ще пийнем и хапнем нещо в шатрата. А на връщане за вкъщи ще спрем в Единбург и ще си направим угощение във „Ф & Ф“.

Усетих вълнуваща тръпка. „Ф & Ф“, добре известното съкращение на „Фъргюсън и Форестър“, бе най-луксозният ресторант в Единбург. Терънс със сигурност щеше да ни нагости добре. Преди да бяхме тръгнали отново, той се обърна към мен и с одобрителна усмивка ми подаде вестника, сочейки към центъра на страницата:

— Погледни тук, млади приятелю. Ще разбереш какво мислят за теб на това място.

Беше едно силно открояващо се каре в рубриката, посветена изцяло на спортния празник, където се даваха времената от предишните състезания, имената на участниците и вероятните съотношения в залаганията.

Всеобщото убеждение, че купата на състезанието на една миля ще се оспорва между миналогодишния претендент Питър Симс и настоящия носител на наградата — жилавия ветеран Хари Първис, може да бъде разбито на пух и прах малко след четири часа днес от един млад юноша от Запада в лицето на Лорънс Керъл. На този доскорошен ученик, който ще се състезава с цветовете на „Рокклиф“, неотдавна било засечено времето на въпросната дистанция на игрището на младежкия клуб „Харп“ и се носи мълвата — което първоначално не могъл да повярва и треньорът му — че младият Керъл постигнал ново рекордно време. Така че няма да стреляте в тъмното, ако заложите на него. Това направо са предварително спечелени пари.

Сияещ от гордост, смъкнах вестника надолу. Исках да го покажа на Нора, но точно в момента, подскачайки в колата по някакъв неравен път, се бяхме присъединили към потока от хора, насочил се към мястото на събитието, докато братовчедка ми стоеше приведена напред, хванала се за дръжката на гърба на предната седалка. Сгънах внимателно вестника и го прибрах в джоба си. Щях да й го покажа по-късно. Във всеки случай, това бе нещо, което исках да запазя.

Скоро стигнахме до самото място — една просторна тревна поляна, стигаща чак до скалите в далечината, с прилежно оградено с въжета и маркирано с вар трасе, разкрасена с цветни флагчета, разпънати шатри и най-разнообразни павилиончета, които придаваха на мястото атмосферата на селски панаир. От едната й страна имаше малко игрище за голф, а от другата се виждаше открито море. Разположението ми допадна много, а свежият бриз, подухващ откъм морето, накара кръвта ми да се раздвижи. Знаех, че ще се представя добре.