Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Оставихме Нора и тръгнахме към секретариата — една квадратна палатка близо до линията за финиширане. Донахю спря пред нея и се обърна към мен, предупреждавайки ме:

— Да не кажеш кой те е довел тук!

— Защо, ти няма ли да влезеш с мен?

— Аз трябва да отивам да се оправям със залаганията — рече той, след което се обърна да върви, но рязко спря. — И слушай, ако те питат на каква възраст си, да знаеш, че си над шестнайсет.

— Но аз ще навърша шестнайсет чак на втори следващия месец.

— Ти си ги навършил, тъпо недорасло копеле, защото в противен случай ще бъдеш дисквалифициран още преди състезанието. А ако това стане, ще ти прекърша гадния врат.

Зяпнах го с негодуващо изумление. Какво право имаше тоя да се отнася към мен така? И какви бяха всичките тези измишльотини за възрастта ми?

Все още кипящ от възмущение, влязох в палатката. Секретарят бе нисък мъж с червендалесто лице, облечен в спортен костюм с долнище за голф и клубна вратовръзка. Не ми зададе никакви неприятни въпроси и дори докато се подписвах срещу името си в книгата, ме изгледа с интерес и протегна напред ръка.

— Ще ни се тук да има повече като теб. — Той ми се усмихна, успокоявайки накърнената ми гордост. — И късмет!

Когато излязох, Донахю бе отишъл на мястото си. Терънс и госпожица Гилхули все още не се виждаха наоколо. Бе станало почти два часа и всички букмейкъри бяха започнали да обявяват курса на залаганията. Тръгнах бавно покрий редицата, забелязвайки, че залозите за главното събитие — бягането на една миля — вече бяха написани с тебешир на дъските. Самоуважението ми се възвърна, когато видях, че бях определен като един от фаворитите редом с Първис при залог едно към едно и Симс при две към едно. Дори имаше една дъска, където бях определен като по-добрия от Симс и Първис при залог две към едно за мен. Повече въобще не исках да се занимавам с Донахю, затова не отидох до платформата му, но от насъбралата се тълпа около него, изглежда, правеше страхотни обороти.

Гръм от пистолетен изстрел разцепи въздуха. Първата дисциплина бе започнала. Промушвайки се напред към огражденията, видях, че това бе първата серия на сто ярда. Почти веднага последва и втората. Искаше ми се да отида при Нора. Мисълта за нея непрекъснато се въртеше в главата ми, преплетена с още няколко други притеснения, които бяха започнали да ме безпокоят. И все пак чувствах, че тя искаше да остане сама и че всяка намеса от моя страна само би влошила нещата. Обхвана ме странна пасивност, смътно усещане, че съм впримчен в обстоятелства, на които не можех да повлияя по никакъв начин, освен да им се подчиня. Останах до огражденията и продължих да наблюдавам състезанието.

Докато времето минаваше и дисциплините следваха една след друга, нервите ми се изопваха все повече. Не можейки да стоя мирно, аз непрекъснато движех ходилата, сгъвах коленете, възстановявайки еластичността на краката си. Наближаваше часът на моята истина. Не трябваше да закъснявам. Измъквайки се от тълпата, аз отидох и взех сака с екипа си от колата, след което тръгнах бавно покрай редицата от букмейкъри към съблекалнята, окуражен от факта, че навсякъде бях определен за фаворит в дисциплината. Сега около Донахю, протягайки напред ръце и крещейки да вземат техните залози, се бяха натрупали повече хора от когато и да било. Само от чисто любопитство хвърлих един поглед към таблото му и… не можах да повярвам на очите си. С болезнено изумление видях написаните с тебешир върху дъската обикновени цифри, показващи, че той даваше облози пет към едно в моя полза. Дори минавайки покрай него, видях как той изтри петицата и я направи на шестица. При тази промяна тълпата около него се увеличи още повече.

Влязох в палатката съблекалня в състояние на пълно объркване. Това бе абсолютно безсмислено. Да не би Донахю да бе откачил? Още от самото начало на това начинание всяка направена стъпка предполагаше пълната увереност, че аз трябва да спечеля и ако сега наистина го направех, то той трябваше да изплати шест пъти това, което бе взел.

Изведнъж, както стоях сред лабиринта от мистификации, сърдечно ръкостискане ме върна към действителността. Един слаб мъж в зряла възраст, плешив като водна кокошка, със скулесто и обветрено лице, облечен с фланелки на сини и червени райета и избелели, стегнати бански гащета, които прилепваха като втора кожа върху жилестите му крака, друсаше силно ръката ми.

— Аз съм Първис. — Той се ухили, кимвайки към пейката в дъното на палатката. — А това е Симс. Чух, че си щял да ни разпердушиниш нас, старите воини.