Арчибалд Кронин - Песен за петаче

За моя милост съблекалнята се оказа наблизо. Победен пред целия свят, унижен до краен предел и готов да се разплача всеки момент, аз се дотътрих вътре и се скрих от погледите на всички. Както си седях на пейката с приведена глава и тежко дишащи гърди, татко Първис се опита да ме успокои.

— Едната миля не е твоята дистанция, момче. Щеше да си много добър, ако разстоянието беше наполовина. Но нищо, животът е пред теб.

Почувствах добрината в думите му, но не можех да откликна на тях. Само какъв глупак бях, и Терънс също, да си представям, че на моята възраст, нетрениран и в лоша спортна форма, мога да се състезавам с мъже, опитни бегачи, които участваха във всички състезания на шотландската спортна верига и дори в определен смисъл бяха професионалисти. Накрая се изправих, облякох си дрехите, хвърлих подгизналия екип в сака и излязох навън.

Моментално налетях на Терънс. Явно ме бе чакал и преди да мога да изкажа и една дума на съжаление, той ме хвана за ревера на сакото.

— Какво прави толкова дълго! — извика напрегнато братовчед ми и без да ми даде възможност да заговоря, продължи: — Слушай сега, Лорънс. Няма да се приближаваш до Донахю или до който и да било друг от нас. Не отивай при колата. В никакъв случай.

— Защо? — попитах уплашено. — Защото не спечелих ли?

— Не бе, идиот такъв! — Той се поколеба, огледа се наоколо и снижи глас: — Всъщност имаме малко неприятности със залозите и за теб ще е много по-безопасно да стоиш настрана. Цялата тая бъркотия я направи Донахю. Това, за което си мислех, че ще стане прекрасно, изведнъж се превърна в нещо отвратително. Така че сега ще направиш следното. Ще отидеш кротко в града и ще ни чакаш при арката. Помниш ли откъде влязохме в града?

— Да.

— Добре тогава. Ще те вземем оттам с колата след по-малко от час. Ето ти един паунд, ако искаш да хапнеш нещо или каквото и да е друго, докато чакаш.

— Съжалявам, че загубих, Тери. — Най-сетне успях да изрека тези слова, изпълнен със страдание.

Той се вторачи в мен по много странен начин и после, без да каже дума, се обърна и забързано се отдалечи.

За момент останах неподвижен, гледайки как фигурата му се загуби сред тълпата, след това, нарамил сака, се измъкнах с приведена глава от района, минавайки през изхода на игрището за голф, и закрачих с тежки стъпки през поляната по пътя към града.

За мое облекчение пътят пред мен бе почти празен. След като спортният празник нямаше да свърши преди пет часа, а сега не беше повече от четири и половина, само тук-там си бяха тръгнали някои случайни зрители. Смъртно уморен, вървях бавно напред, толкова вглъбен в мрачните си мисли, че първоначално въобще не забелязах фигурата недалеч от мен, движеща се със същата унилост. Внезапно видях кой беше това и тръгнах забързано напред, като извиках:

— Нора!

— Ти ли си? — обърна се изненадано тя. — Заряза ли ги другите?

Кимнах мрачно.

— Терънс ми каза да стоя настрана от тях. Трябва да ги изчакам при арката в началото на града.

— И защо искат да стоиш настрана от тях?

— Имат някакви проблеми със залаганията.

Тя ме изгледа с бледото си лице, стиснала здраво устни.

— Спечели ли състезанието?

— Не, Нора, не можах. На практика останах последен. Те всичките бяха мъже, много по-големи от мен. Нямах никакъв шанс, въпреки всичко онова, написано във вестника.

— Какъв вестник?

Вървяхме по пътя един до друг. Измъкнах „Берикски вести“ от джоба си, разгънах го и й показах карето.

Тя го изчете, погледна ме, после го изчете отново и се загледа напред. После измърмори нещо под носа си с такава горчивина, че се почувствах облекчен, че не успях да го чуя. След това замълча за момент и се опита да се съвземе.

— Бедни мой Лорънс. Няма да ходиш да ги чакаш при арката. Ще си ходиш с влака заедно с мен.

Това бе неочаквана, но приятна перспектива.

— А те няма ли… да стоят да ме чакат?

— Няма. Не се безпокой за тях. Не виждаш ли, че не ги е грижа за нас?

— Кога е влакът, Нора?

— В шест без десет.

— А няма ли да се прехвърляме в Единбург?

— Не. За щастие този е експресен. Даже преди да тръгнем, ще имаме време да хапнем по нещо.

— И ти ли, Нора?

Тя не ми отговори и аз добавих притеснено:

— Още ли ти е лошо?

— Не съм чак във върховна форма, Лори. Но правя всичко възможно да не мисля за това. — Тя облиза устните си и направи усилие да се усмихне. — Напоследък и двамата ни забъркаха в едни каши, но ако се държим един за друг, ще съумеем да се измъкнем без проблеми.