Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Бяхме на спортния празник и изтървахме влака за вкъщи. Моля ви, дайте една стая за братовчедка ми. Тя не се чувства добре. Аз ще спя където кажете.

С разтуптяно сърце протегнах напред сака си, за да стане очевидно от него, че сме напълно порядъчни, докато той ни проучваше над очилата си. Погледът му непрекъснато се местеше от единия на другия и аз почувствах интуитивно, че се кани да ни откаже. Прочетох го по лицето му.

Точно в този момент от кръчмата се появи една жена. Беше на около трийсет, простовато облечена с блузка и пола, и носеше празна табла под мишницата. Имаше приличен и компетентен вид.

— Какво има, татко? — попита жената.

— Тая двойка иска стая.

— Какво! — възкликна изумено тя. — Заедно?

— Не, мадам — не издържах аз. — Само за братовчедка ми. Аз мога да изляза навън, ако желаете.

Настъпи тишина.

— Казваш, че сте били на спортния празник — рече старецът.

— Да, сър. — За да докажа истинността на твърдението, се самонаказах. — Хари Първис спечели на една миля.

Жената гледаше досега към Нора и накрая погледна и към мен.

— Наред са, татко — заяви внезапно тя. — Момичето може да отиде в номер три, а момчето ще се смести в сервизното помещение. Но без номера, да сме наясно, защото иначе лично ще ви изхвърля.

Поех си дъх и изпуснах въздуха с облекчение. Преди да успея да й благодаря, тя бе изчезнала обратно в кръчмата. Старецът влезе в стаята и след малко се върна с ключ в ръка. Последвахме го нагоре по стълбите, където той отключи вратата на малка стая с едно легло. Стаята беше мизерна, почти празна, с избелели тапети и очукана кана, но дъските на пода бяха изстъргани, а чаршафите на леглото чисти и свежи. Огледът ми напълно ме успокои и аз въздъхнах с облекчение и гордост, че в тази абсурдна ситуация бях направил максималното за Нора.

— Тук ще спиш добре — рекох, опитвайки се да говоря с безличен глас. — А на сутринта ще си кукуряк.

— О, да, Лори. Благодаря ти. — На лицето й се появи слаба, бледа усмивка. — Нужно ми е само да полегна и да си почина.

— Не искаш ли да оставиш това при нея? — Старецът гледаше към сака, който продължавах да стискам конвулсивно.

— Да, разбира се — съгласих се бързо, макар от него да нямаше никаква полза за който и да било от двамата.

Искаше ми се да кажа още работи на Нора и повече от всичко, с цялата нежност на любящото си сърце копнеех да целуна нежно тези меки, избледнели устни. Но старецът продължаваше да ме гледа, макар и вече с не такова голямо подозрение. Казах просто лека нощ и излязох от стаята заедно с него. Докато вървяхме надолу по коридора, чух как вратата се затвори.

Моите безплодни усилия в това обречено състезание, както и безконечното препускане в търсене на квартира ме бяха съсипали от умора. Дюшекът, на който лежах на пода в сервизното помещение, не бе неудобен. И все пак не можех да заспя. Отново и отново в главата ми се въртяха неразрешимо заплетените събития от този най-необичаен ден в живота ми. Какъв глупак се бях оказал само, колко доверчив и лековерен наивник. Бях се оставил толкова лесно да бъда поласкан и излъган, че съм велик спортист, който трябва да извоюва победа в днешното състезание. И само какво иронично забавление си бяха позволили Терънс и Донахю благодарение на моето идиотско лековерие, след като още от онова първо нелепо и абсурдно изпитание на футболното игрище на „Харп“ те ме бяха водили със сериозни лица за носа, подготвяйки ме за голямото клане. Защо у мен не се намери капка здрав разум, за да ми отвори очите и да ме накара да прозра истината, че макар и да можех да тичам достатъчно добре за възрастта си, то едно състезание срещу тренирани професионалисти, които вземаха редовно участие във всички подобни турнири, бе направо лудост. Отначало бе просто шега, а завърши като измама. Донахю бе подготвил рекламата в местния вестник и предлагайки абсурдни залози за мен, се бе напечелил здравата от моето поражение. Ако само бях спечелил и го бях накарал да плаща петкратно отгоре, като по този начин го разоря, какъв триумф щеше да бъде това не само за мен, но и за Нора, след като от думите й бях разбрал, че и тя го мрази. Но това, подобно на много други неща, които бях искал в живота си, бе недостижимо за мен и изпълнението му се осъществяваше само в моите мечти, без никога да можеше да се превърне в действителност.

Измъчван от своята собствена неадекватност, аз се въртях на дюшека, без да мога да си намеря място. Бе очевидно, че съм роден, за да губя и да бъда използван. Като от някакъв далечен свят, добавяйки се към останалите ми притеснения, в съзнанието ми се появи внезапният спомен за „Елисън“, не толкова заради трудностите във връзка с отиването ми до университета — сутрешният влак щеше да пристигне в Уинтън най-рано по обяд — колкото заради загнездилото се у мен убеждение, че както се бях провалил в състезанието, същото щеше да стане сега и тук. Въпреки че за разлика от Донахю, Карфицата ме бе напътствал в живота единствено от най-благородни мотиви просто за да мога да се развия като индивид.