Арчибалд Кронин - Песен за петаче

На това място се унесох в неспокоен сън, но не за дълго. Изведнъж мозъкът ми се върна към реалността, стреснат от смътното, неспокойно усещане, че някой викаше името ми. Повдигнах се на лакът и се заслушах в непрогледния здрач.

Шумът от кръчмата отдолу и далечната приглушена глъчка на панаира бяха замрели. Тихото скърцане на мишка някъде из стаята подсилваше чувството за гробовна тишина. Тъкмо се канех да си легна пак, убеден, че ми се е счуло, когато отново ми се стори, че някой вика.

Скочих рязко, ударих силно пищялите си в някакъв невидим предмет и започнах пипнешком да се придвижвам към вратата. Застанах нерешително на място и се заслушах с прилепено до стената ухо, но не успях да чуя нищо. Ако все пак ме бе извикал някой, това можеше да бъде само Нора.

Открехнах внимателно вратата. Коридорът тънеше в мрак, но на няколко метра пред мен се виждаше тънка ивица светлина изпод вратата на стаята й.

Не се бях събличал. Просто бях свалил сакото и обувките си. Запристъпях тихо по чорапи напред към ивицата светлина и когато я доближих, почуках лекичко с нокът по вратата. Не ми отговори никой.

— Нора — прошепнах една чуто. — Там ли си?

Гласът й достигна до мен далечен и неясен и все пак в него безпогрешно се долови зов за помощ. Натиснах дръжката и влязох вътре.

Тя лежеше напряко на леглото само по дълга женска риза, която се бе набрала над коленете й. Очите й бяха затворени, а ръцете й конвулсивно стиснати в юмруци. Чаршафите и одеялата стояха на купчина, безразборно нахвърляни на пода. Но най-страшното от всичко беше мъчителната сивота на изпитото й лице. Изглеждаше състарена, отвратителна, направо неузнаваема.

— Нора — обадих се неуверено. — Викаше ли ме?

Тя едва отвори очи.

— Не можех да издържам повече сама. Имам такива болки.

— Къде, Нора?

Тя посочи към стомаха си, но малко под него. Очевидно имаше неописуеми болки. Страхът, спотайвал се в подсъзнанието ми през целия ден, сега ме обсеби със страшна сила. Може да съм глупак и неудачник, но благодаря на Бога, имах достатъчно ум в главата си, за да знам за апандисита. Приближих се към леглото.

— Още ли ти е лошо?

— Да, чувствам се ужасно.

— Нора. — Опитах се да не я притеснявам много. — Ще трябва да потърсим помощ.

Продължавайки да притиска с ръка болното място, тя не ми отговори. Взех свободната й ръка. Беше гореща, дланта й лепнеше от пот.

— Ще трябва да разберем какво е. Опасно е да чакаме повече. Нужен ти е доктор.

— Още не. — Тя изстена в пореден спазъм. — Нека да изчакаме малко.

— Трябва да го направим — замолих се аз.

— Посред нощ сме. Никой няма да иска да дойде. По-добре да разчитам на себе си. Просто остани при мен.

— Ама, Нора… — не издържах най-сетне, изумен, че тя не ми разрешаваше да извикам помощ.

— Моля те, остани. Ако само ми помогнеш да повървя малко из стаята, и болката може да отмине.

Тя се приповдигна на лакът и сложи другата си ръка върху рамото ми. Докато я изправях, долових някаква гадна, нездравословна миризма из стаята. Тогава забелязах, че сакът ми бе отворен и изпразнен. Белият ми потник и шортите, подгизнали и ужасно оплескани в мръснокафеникав цвят, лежаха захвърлени в ъгъла.

Помислих си, че е повръщала върху тях и това вече ме накара да действам. Положих я обратно върху възглавницата на леглото. После, без да кажа нито дума, излязох и по стълбите отидох до стаята с надпис „Вход забранен“. Потропах силно по вратата и след като не ми отговори никой, натиснах дръжката и влязох. Намерих пипнешком ключа и запалих осветлението. Бях се озовал в малка, комфортно мебелирана всекидневна. Един часовник, тиктакащ над камината, привлече вниманието ми. Беше два и половина сутринта. Някаква друга врата, почти скрита зад завеси, ме отведе в кухнята, където, изскачайки от кошницата си до червените въглени на угаснало огнище, срещу мен започна да лае и да ръмжи малко кученце. Внезапно се чу остър глас.

— Кой е?

Отговорих кой съм, обяснявайки, че спешно се нуждая от помощ. Изчаках известно време, без да става нищо, и после, за мое огромно облекчение, в кухнята влезе жената, която беше дъщеря на стареца. Все още завързвайки шнура на пеньоара си, тя успокои кученцето и се вторачи ядосано в мен с подпухнали от сън очи и със сплетена в дебела плитка коса, висяща на гърба й.

— Братовчедка ми е много зле и има страхотни болки — казах бързо, преди да ме бе сгълчала. — Сигурен съм, че е апандисит.

Това очевидно я накара да замълчи. Все още беше ядосана, но не можеше да се накара да ме наругае.