Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Влакът набра скорост след спирката си на Глейзенд, устремявайки се към последната фаза от пътуването си до Уинтън. Сам в ъгъла на най-крайното третокласно купе, аз седях със завидна кротост, с ръце на коленете, лишен от всякакви душевни чувства с изключение на обхваналата ме дълбока апатия. Бях седял така в продължение на три часа, гледайки в една точка през прозореца към бързо променящите се картини отвън, служещи ми единствено за да притъпят или ако не друго, да се слеят с мудния поток от мисли в главата ми. Надявах се това състояние на празнота да не ме напусне никога. Когато външните пейзажи не помагаха, аз го подхранвах със свои сили, като се вторачвах в рекламите на отсрещната страна на купето, докато с течение на времето те не се размазваха пред погледа ми и не се превръщаха в хипнотизиращо петно. „Сега не гледам наникъде“ — мислех си, като че ли това усещане за визуална и душевна пустота представляваше върховно постижение.

Въпреки всичко този унес — защитна реакция срещу състоянието на дълбок стрес, в което се намирах — невинаги ме спасяваше. От време на време повърхността на мозъка ми бе заливана от моментни пристъпи на страх и ужас, подобно на мръсни, отпадъчни води. Тогава преживяната от мен история, в която бях така нелепо въвлечен, ме застигаше за сетен път. И най-трудно поносимото в нея не бе цялата онази плетеница от измами, в която се бях забъркал. Много по-лоша, по-ужасяваща дори от разпита и задържането ми в полицията, когато всичко вече бе излязло наяве, дори и мошеничеството със състезанието, бе мисълта за Нора. Веднага се разтреперих отново, чувайки в главата си крещящия глас на жената: „… не ставаща за нищо малка мръсница… ще извикам полиция… правила кой знае какво… мръсен аборт…“. Животът бе нещо подло, мръсно и омразно. Бих ли могъл отново да вярвам на някого или в нещо?

Покрай прозореца започнаха да профучават предградията на Уинтън, влакът намали скоростта, вратата се плъзна и в моето купе отново се появи кондукторът. Сепнах се, но после подадох билета си, който тази сутрин ми бе даден от полицейския сержант и вече бе перфориран три пъти.

— Следваща спирка Уинтън.

Човекът бе настроен за разговори, след като очевидно не знаеше, че съм прекарал неделята в Берикския затвор.

— Доста път си минал, момче. И си тръгнал толкова рано.

Трябваше да помисля известно време, преди да съчиня някакъв отговор.

— И вие също, офицер — рекох най-накрая.

Той се засмя.

— Само дето носим униформи като тях, но работата ни е по-друга. На почивка ли отиваш?

— Не — отвърнах моментално, сякаш някой бе натиснал бутон, освободил готовия отговор в главата ми. — Не, тръгнал съм за университета. Имам изпит в два часа.

— Сега, веднага? — впечатлено попита той.

— Да. Учил съм за него три месеца.

— Точно си мислех, че изглеждаш малко уморен. Е, тогава успех, момче.

Благодарих му. Той ми кимна дружелюбно и излезе.

Казаното бе истина и сега изпитах странно облекчение, че бях заявил открито намеренията си. Може би в сегашното ми състояние това не бе нищо друго, освен някакъв натрапчив импулс, дължащ се на всичките онези месеци постоянна подготовка. Все пак знаех, че съм дал дума пред Карфицата, която трябваше да се опитам да спазя въпреки коварните удари на съдбата от изминалия срамен уикенд. И макар да разбирах какво трябваше да правя, след като всички мои действия бяха почти несъзнателно насочени към крайната цел, от време на време се затруднявах да идентифицирам себе си с индивида, който беше решил да изпълни ангажимента си. Тази склонност на личността ми да се пренася в някаква далечна пустош бе доста стряскаща, тъй като, изглежда, се загубвах напълно сред необятните дебри на някакво странно царство на сенките, в което бродех сам, без каквото и да било чувство за самоличност. Но, слава богу, тази моя склонност не проявяваше непрекъсната настойчивост и когато отминаваше, както в дадения случай, аз отново ставах Лорънс Керъл, обладан от мисълта за явяването в университетската зала на хълма Гилмор номер едно, днес следобед, точно в два часа.

Локомотивът изхвърли със свистене последни струи пара и спря рязко на Северната гара на Уинтън. Почувствах смътно облекчение, че не бяхме отишли до Централната гара. Излязох от купето си и тръгнах по перона към изхода на улица „Куин“, като преди това се уверих, че влакът бе пристигнал в 12:40, само с пет минути закъснение. Нямаше смисъл да бързам. Всичко щеше да бъде извършено със спокойни и добре пресметнати действия. Въпреки че ми бяха удържали парите за билета, все още имах няколко монети в джоба си. Стори ми се разумно да се подкрепя, преди да отида на изпит, и реших, че задължително трябва да обядвам някъде. Малко по-надолу, от другата страна на улицата, видях рекламата на „Ромбак“, верига от скромни ресторанти в Уинтън. Пресякох оттатък и влязох в заведението.