Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Той започна да се клатушка още повече, ставайки все по-голям, като някакво странно морско чудовище, докато накрая изчезна напълно сред вълната от непрогледен мрак, която връхлетя върху мен и ме погълна в черната си, бездънна паст.

Минаваше четвъртият час на един следобед шест седмици по-късно. Допреди малко се излежавах, но сега бях станал и се разхождах из все още непознатия апартамент, който майка ми бе наела. Бях започнал най-сетне да се чувствам по-добре, да възприемам смътно същността си, да осъзнавам, че се завръщам от едно дълго пътешествие, напускайки онази мрачна и призрачна страна, в която бях затворен за толкова дълго от сполетялото ме разстройство. Не беше лесно да забравя страха и ужаса от онзи мрак, обхванал съзнанието ми и ограничил възприятията ми до крайност, проявявайки се под формата на мъчителна апатия. Пътят на завръщането ми бе криволичещ и труден, но в крайна сметка тази сутрин докторът ми бе казал: „Сега вече си излязъл от гората, момчето ми, а скоро ще оставиш зад гърба си и храсталаците“. Най-радостният симптом на моето възстановяване бе възвърналата се способност отново да гледам към външния свят — освобождавайки се от затвора на собственото ми съзнание, в който се бях лутал безкрайно — и да възприемам нещата с очи, в които започнаха да блещукат искрици на интерес.

Така че в момента изследвах за пореден път апартамента. Беше малък и много празен, състоящ се само от кухня и стая, със скромна баня по средата, но ми харесваше. Заеманата от мен стая бе обзаведена с желязно легло без пружина, един стол и разнебитено сгъваемо бюро. За сметка на това тапетите й бяха нови, с преобладаващи топли червени цветове, и когато вечерното слънце влезеше вътре, както сега, стаята светваше в розово сияние, което заливаше и изпълваше нейната празнота. Кухнята, в която току-що влязох, имаше обичайното обзавеждане — мивка, вграден шкаф и кухненски бюфет, а зад завесата на една ниша се намираше и единственото по рода си шотландско помещение, обиращо точно едно легло.

Но основното преимущество на апартамента бе неговото високо положение. Разположен на последния етаж на един работнически блок, построен неотдавна от уинтънската корпорация „Кларкхил“, от него се откриваше невероятна панорамна гледка, от която се виждаха върховете на покривите, а в ясни дни дори и далечните хълмове Оксил на запад от нас. Впоследствие разбрах, че за да се сдобие майка ми с него, огромна роля изиграло новото й назначение на държавна работа в града.

Никелираният настолен часовник на камината ми подсказа, че скоро наближава часът на нейното завръщане и от позицията на новото си подобрено състояние се зачудих дали да не се опитам да приготвя нашата вечеря. Макар предписаните ми упражнения по бродиране да бяха подобрили чувството ми за координация, тя все още не бе напълно възстановена. Страхувах се, че може да изпусна нещо, а кухненските ни съдове не бяха кой знае колко. Въпреки всичко успях да събера кураж и започнах. Бавно и внимателно напълних чайника с вода и учуден от тежината му, го поставих на печката. След това застлах покривката на масата и започнах да слагам отгоре чашите за чай. Намерих хляба в шкафа и ножа в чекмеджето. Не можех да заобиколя факта, колкото и болезнено да бе това, че този голям, назъбен нож ме стряскаше. Никой, който не е изпадал в нервно разстройство, не може да получи и най-бегла представа за мъчителните фобии, които могат да бъдат предизвикани от него. В по-ранната фаза на моето заболяване изпитвах смъртен страх… и от какво? От малкото дървено бюро в стаята ми. Ужасяваше ме с всяко свое злокобно качество, и то до такава степен, че не можех да се накарам да погледна към него. Може би това кратко разяснение е достатъчно показателно за ужаса, който бях изживял, както и за бедственото състояние, в което се намирах. Но сега срамът и желанието да докажа, че отново съм добре ме бяха подтикнали да сграбча ножа и да отрежа няколко филии хляб. Само че докато слагах филийките да се изпекат на газовия котлон, сърцето ми продължаваше да бие до пръсване. Единственото, останало за вършене, бе да запека наденицата, едно рядко спохождащо ни угощение, подготвено специално за тази вечер и предоставено ни от моя предана посетителка. Ани Тобин не ми бе донесла цветя — тя имаше практичен ум и знаеше моята слабост към наденицата „Анакер“. Донесе също така и вести, които, макар и да бяха изненадващи, не ме развълнуваха въобще. Нора и Донахю, притиснати може би от църковните сили, щяха да се женят. Това вече не означаваше абсолютно нищо за мен.