Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Обхвана ме чувство на задоволство, когато приключих с печенето на надениците. Знаех, че майка ми ще се почувства окуражена от очевидния напредък на моето възстановяване. Не че ми се искаше кой знае колко да й доставя удоволствие, макар че в нашето по-раншно съвместно съществуване това щеше определено да бъде основният ми мотив. Сегашните ни отношения не бяха същите. Вече не изпитвах към нея онази дискретна, всеотдайна и всепоглъщаща ревностна любов. „Пъпната“ връв бе скъсана. Аз я уважавах, вярвах й, държах на нея, но каквито и страдания да бях преживял, те бяха унищожили страстните чувства от моето детство.

Може би и промененото държане на майка ми — все още любяща и грижовна, но по-сдържана отпреди — бе допринесло за окончателното трансформиране на нашите отношения. Въпреки че съвсем неусетно тези промени бяха започнали да настъпват още след смъртта на баща ми, нейното временно пребиваване в манастира видимо я бе променило. Тя бе станала по-сериозна като поведение и характер и по един учудващ начин — невероятно религиозна. Когато едно време бяхме в Ардънкейпъл, тя отиваше на църква в неделя с безгрижие и волност в душата, все едно че го правеше от благовъзпитана вежливост, и то единствено за да достави удоволствие на баща ми. А сега ставаше всяка сутрин в шест часа и преди да тръгне за работа, с всички видими белези за най-искрена преданост отиваше на литургията от седем, като ежедневно си правеше причастие. Нямаше съмнение, че строгата дисциплина в манастира бе сложила своя отпечатък върху нея. Но по своята същност промяната в нейната природа бе по-дълбока и фундаментална. Отчуждена от своето собствено семейство и след сегашния случай вече окончателно и безвъзвратно прекъснала връзките с рода Керъл, тя сигурно се е чувствала една напълно изолирана и самотна фигура, принудена от нещастното стечение на обстоятелствата да се изправи сама срещу целия свят. Все пак тъжните настроения, които я обземаха преди и понякога се трансформираха в безкрайно траеща меланхолия, още не бяха напомнили за себе си. Тя знаеше какъв късмет бе за нея получаването на новата й работа, а освен това се чувстваше много добре като работеща тази професия, занимаваща се главно с инспектирането и рехабилитацията на рахитично болни деца от бедняшките квартали. В Уинтън количеството на недохранените, опаразитени, деформирани деца, страдащи от тази болест се бе превърнало в национален скандал.

И въпреки че не го показваше по никакъв очевиден начин, не можех да не забележа, че главното притеснение на майка ми бях аз. Какво, за бога, щеше да стане с мен? Благодарение на моите безумни действия по време на изпита за „Елисън“, бях провалил единствената си, макар и слаба надежда да започна да уча в университета. На шестнайсетгодишна възраст връщането ми в основно училище изглеждаше направо немислимо, а дори и да станеше, как можех да очаквам от майка ми да ме издържа още две години без никакви сигурни перспективи за след това? Каква каша бях направил от живота си! Бъдещето ми наистина изглеждаше неясно и непредсказуемо.

Чуха се стъпки откъм външното стълбище и превъртане на ключ в бравата. Майка ми влезе в кухнята, облечена в тъмносиньото палто и пола, на главата със спретнатата синя сламена шапка със значката на уинтънската корпорация, което представляваше новата й униформа. Тя ми се усмихна и възкликна:

— О, Лорънс, направил си вечерята!

— Наденицата изглежда добре. А филийките леко съм ги препекъл.

Изглежда, моят отговор й допадна.

— Точно така ги обичам.

Тя влезе в банята и аз я чух как тръска дрехите си в празната вана — една съществена, ежедневна процедура, правена с цел да се прочисти облеклото й от бълхите, с които тя неминуемо се напълваше по време на дневните си пътувалия сред нейните нещастни дечица.

Докато тя се оправяше в банята, аз отидох в стаята да си оправя леглото. Както подгъвах кувертюрата откъм леглото, видях, че Карфицата се приближаваше с накуцване към входа на блока. Идваше нерядко в този час на деня, за да ме утешава. Той бе завършил своите „Анали на Ардънкейпъл“, но уви, изглежда че нямаше издател, който да иска да публикува книгата, затова скоро щеше да се връща в селото, където да завърши дните си със своята мизерна пенсийка. Бях приключил с оправянето на леглото, а острият звук от потропването на протезата му продължаваше да стига до слуха ми. Той крачеше напред-назад с явна нерешителност и притеснение. Това ме озадачи. Тогава изведнъж разбрах каква е причината за неговото нежелание да се качи горе. Това въобще не ме изненада, нито ме наскърби. Частично възстановяването ми се потвърждаваше и от факта, че можех да изпитвам съжаление към Карфицата заради неговото разочарование от мен.