Арчибалд Кронин - Песен за петаче

За нещастие през една специална нощ — съботната нощ на девети февруари — тя не можела да остане в къщата. Била дала обещание да присъства на маскараден бал, организиран след извършването на сватбена церемония. Кралската дума не можела да бъде нарушена. Тя целунала съпруга си за лека нощ, проверила дали фитилът на свещта му е подрязан, дарила го с едно последно докосване — благочестив, набожен жест, преди да излезе — и му подала своята книга с псалми. Странно, че Парис, слугата на Ботуел, изцапан с барут, я подминал при външната врата на излизане. Странно, че вратите били заключени и че няколкото слуги били освободени за през нощта. Странна била също и онази страхотна експлозия, почти кралски салют, докато тя танцувала някъде далеч в нощта.

В продължение на повече от час не бях повдигнал глава нито веднъж, докато писалката ми се движеше с механична последователност напред-назад по белите страници. Лишено от съзнателно мислене, всичко написано от мен бе чисто автоматично, но дори и ръката на някой спиритичен викач на духове не би могла да пресъздаде по-безпристрастно миналото. Обаче тъкмо когато наближавах към финалното описание на Мери — как тя се събужда на сутринта след убийството сред копринените драперии на огромното си легло и вече предвиждайки сватбата си с Ботуел сяда в постелята си, за да се наслади на любимата си закуска от рохки яйца — изглежда че горчивината в мен вече бе отслабнала и бе заместена от някаква необикновена отпадналост, което ме обсеби с такава сила, че прикова цялото ми внимание.

Редовете започнаха да се люлеят върху страницата, пред очите ми затанцуваха тъмни петна, а когато, опитвайки се да концентрирам зрението си, вдигнах нагоре глава и се огледах наоколо, напрегнатостта, която усещах по темето си, ненадейно се превърна в световъртеж. Същевременно забелязах със зашеметеното си съзнание, че по-голямата част от другите кандидати бяха предали работите си и че определеното време почти наближаваше края си. С последно усилие завърших финалната фраза, притиснах попивателната хартия към страницата и затворих тетрадката.

Какво следваше да направя? Предположих, че трябва да я предам. Това ми се стори напълно безсмислено, а освен това бях обхванат от странно нежелание да стоя прав. Сега, след като бях изкарал цялата жлъч от себе си и се бях освободил от това ужасно чувство за посегателство срещу благоприличието, като че ли от тялото ми бе изгонен зъл дух и аз се чувствах слаб, обезсилен и напълно изразходван. Провеждащият изпита, ако това бе подходящият израз за него, бе станал от бюрото си и идваше бавно към мен. Докато се приближаваше, успях да го видя по-добре и за моя изненада установих, че той бе духовник — дълъг, слаб и навъсен, допълващ целостта на образа си със свещеническата яка около своя врат. Бях ли забелязал това, когато влязох? Определено не.

— Ти си последният — каза ми той с кротък, замислен глас. — Приключи ли?

— Така мисля.

— Мога ли тогава да взема тетрадката ти? Вече минава четири.

Подадох му я. Гледаше ме с крайчеца на свещеническото си око.

— Много си написал — рече твърде иронично той, прелиствайки страниците. — Надявам се да си бил благосклонен към бедната жена.

— Не бях. Ако питате мен, тя е просто една двулична кучка .

— Сериозно! — Той повдигна веждата си, но не каза нищо повече.

Изправих се, държейки се за чина. Нямах никакво желание да го напускам, но преструвайки се, че ми няма нищо, криво-ляво успях да изляза от залата. Някакъв човек чакаше отвън в коридора. Приличаше на Карфицата. Ако наистина виждах него, то той бе в невероятно възбудено състояние.

— Лорънс! Търсих те навсякъде. Къде беше?

Сложих ръка върху главата си, за да проверя дали все още е там.

— Не мога да си спомня точно.

— Не можеш да си спомниш ли? — Образът му се люлееше с размазани очертания, сякаш го гледах под водата. — Добре ли написа есето?

— Не, стана страшно лошо. Отговарях на всичко наопаки. Същото казах и на провеждащия изпита.

— На провеждащия изпита! О, боже, та това беше самият професор по богословие.

— Не ми пука. Казах му истината.

— Лорънс, да не ти е зле?

— Не точно. Само дето ме боли главата. Имам чувството, че това не съм аз.

— О, скъпи! Какво си направил със себе си? Къде спа снощи?

— Сега си спомних. В затвора.

— Мили боже, момче, какви ги приказваш!

— Пуснаха ме на сутринта. Казаха, че нямат нищо срещу мен. Дори сержантът ми даде закуска. Цялата тая работа обаче беше много гадна. Онези мислеха, че аз съм причината за всичко станало… за Нора. Че аз съм… аз съм… аз съм…