Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Влязох в кухнята.

— Господин Ранкин е отвън. Да го извикам ли да се качи?

— Разбира се, Лорънс… само че първо сложи да се изпече още хляб.

Отидох при печката и сложих отгоре й още две филии. Когато се върнах до прозореца, Карфицата бе изчезнал. Очевидно бе решил да си отиде. Мярнах го само за секунда, докато завиваше покрай ъгъла. Въпреки това около десетина минути по-късно, след като вече бяхме започнали де вечеряме, звънецът на външната врата загадъчно иззвъня и когато отворих, видях Карфицата.

— Лорънс — каза веднага той, — чаках майка ти отвън. Ходих и на трамвайната спирка, но тя, изглежда, много се забави.

— Тя е тук — отвърнах. — Дойде си по-рано.

Тази информация леко го смути. И действително, когато влезе в по-добре осветената кухня, видях, че е обезпокоен. Счете за необходимо да намери някакво извинение за състоянието си и отбеляза:

— Вече не ме бива толкова по стълбищата, както преди.

— Седнете тогава — каза майка ми. — Ще хапнете с нас.

— Не, благодаря ви, не.

— Тогава да ви дам чаша чай.

— Не, не… всъщност, след като сте толкова любезна…

Той седна и прие чашата, която майка ми му подаде. Ръката му бе леко нестабилна и в чинийката се разля малко от чая, но започваше да възвръща увереността си. В следващия момент отправи косо към мен загрижен поглед.

— Как си днес, Лорънс?

— Много по-добре, сър — отвърнах, като бях почти готов да добавя, „и напълно готов за лошите ви вести“.

— Добре… добре — рече старецът.

Навикът му да повтаря думите изведнъж ме раздразни. Знаех съвсем точно какво искаше да каже и ми се искаше да го направи колкото се може по-скоро, затова рекох:

— Ако имате нещо за казване, аз съм напълно готов да чуя.

Той изпусна въздишка на облекчение.

— В такъв случай ще карам направо. Мислех първо да приказвам с майка ти, за да знам дали това няма да ти повлияе зле. Но сега мога директно да си призная, че току-що идвам от университета и както предположи, резултатите за „Елисън“ са излезли.

Той отпи бавно от чая и продължи с безизразно лице, без да поглежда към мен:

— Вероятно си спомняш естеството на темата — да се напише апология за кралица Мери, и мога да те уверя, че повечето от кандидатите са се престарали в писанията си. Те не са видели уловката във въпроса, и по-точно в думите — да се охарактеризира колкото може по-убедително — а да си призная честно, и аз самият не я видях. По този начин сами са попаднали в капана и на практика обожествявайки я — като се има предвид, че комисията на журиращите е била съставена от двама пастори презвитерианци и професор по богословие, казващ се Нокс 41 41 Вероятно се прави аналогия с името на Джон Нокс (1514 — 1572) — шотландски протестантски пастор и религиозен реформатор. — Б.пр. — те са легнали под ножа още с първото си написано изречение.

Гласът му се бе извисил и бе така пресипнал, че той спря, за да отпие от чая.

— Все пак, поради някаква случайност или благодарение на непредсказуемата намеса на съдбата, имало един кандидат, който не успял да намери никакви оправдаващи я доказателства и бил принуден да я изобличи с най-безпощадни изрази. Разбрах, че неговото есе е било посрещнато с голямо задоволство от комисията, споделяща изцяло убежденията му, и съответно било оценено с най-високи хвалебствия. Именно на него те са присъдили и стипендията „Елисън“, при това единодушно.

Усетих как ме полазиха тръпки. Върху лицето на майка ми се появи странно, напрегнато изражение, докато Карфицата продължи да говори:

— Лорънс, разправят, че имало някаква висша, небесна сила, която пазела глупците, особено пък ако те се окажат млади и способни.

Старецът не можеше повече да се сдържи. Изведнъж той скочи и събаряйки чашата си, хвана ме с ръце за врата и заподскача заедно с мен някакъв танц за еднокраки. Полузадушен, едва чух неговия победоносен вик и сега знаех, че благодарение на някаква невероятна, щастлива случайност, някаква прищявка на съдбата, над която нямах власт, в крайна сметка щях да уча в университета.

В този ликуващ момент всичко изглеждаше вече уредено. Най-сетне бъдещето ни бе осигурено. Мисълта за дългата уморителна битка, която ме очакваше по дългия път пред мен, не се бе появявала нито за секунда в главата ми. Но през следващите пет години ние трябваше да се борим с най-невероятни затруднения, които ни изтощиха до неузнаваемост. Макар положението на майка ми в корпорацията да бе сигурно, седмичната й заплата бе толкова мизерна, че едва стигаше, за да си набавим с нея най-съществените неща за живеене. Въпреки това, чрез някакви невероятни икономии и самолишения, тя се справяше, и то без никаква чужда помощ, с изключение на тази от Саймън, който също имаше толкова малко, но все пак успяваше да ни изпрати от време на време някаква помощ от Испания. От другите ни роднини не бе искано нищо, нито пък ни бе дадено. Бърнард продължаваше да я кара „някак си“ сред охолство и комфорт в отчуждените Ломъндови изби, заобикаляйки непрекъснато по някакъв начин всички заповеди за събарянето на постройката, докато Лио, мълчаливо и неумолимо, продължи да трупа несметни богатства. В това похвално начинание неговата подлост и стиснатост станаха толкова абсурдни, че накрая Ани го напусна и отплава от Гринък за Канада при сина си. Бе един тъжен миг за мен, докато стоях на пристана и я изпращах за Монреал. В редките случаи, когато подминавах Лио по улицата, той се преструваше, че не ме забелязва. Всеки път, когато го виждах, оставах силно поразен от невероятната му мършавост. Когато той умря след години, останал напълно сам в една мизерна стая в Горбилоу, а „Залата на Тамплиерите“ бе продадена за някаква фантастична цена, се разнесоха приказки — и то съвсем не голословни предположения, че една от причините за смъртта му била постоянното гладуване. В неговото саморъчно написано завещание, където главните облагодетелствани страни бяха производителите на здравословни храни, имаше клауза, изрично лишаваща от каквото и да било наследство неговите племенници и племенница.