Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Единственият пострадал от тази проява на семейни чувства бе Нора. По това време моята собствена медицинска практика процъфтяваше, а Терънс изостави госпожица Гилхули заради собственицата на един стар авторитетен хотел в Дъблин, където той се чувстваше изключително добре. Но сватбата на Нора бе просто бедствена. Извършена под формата на своеобразна компенсация, тя си остана една вечна, безплодна борба между двете страни за изясняване на отношенията. Непрекъснато отсъстващ от къщи, Донахю не можеше да бъде нищо друго освен Донахю и когато най-накрая той изчезна, изостави Нора в Ливърпул с три малки деца и без никакви средства.

Всичко това, разбира се, лежеше в далечното бъдеще. Междувременно майка ми и аз се борехме с живота, преживявайки с шилинги и пенсове. Жалко е колко малко мислех тогава за героичната й саможертва и колко често отношенията ни бяха изострени до крайност и трудно поносими. Като студент по медицина сега аз вече въобще не проявявах никаква склонност към набожност, докато нейният религиозен плам бе станал прекомерен. Имахме различия и по други житейски въпроси, водещи до тежки конфликти и дълги периоди на отчуждаване, когато нейното самовглъбение и демонстративно мълчание можеха да бъдат оприличени с мъченичество.

Сигурен съм, че имах вина. И все пак дружелюбието и доброто настроение не те спохождат лесно, когато си гладен, лошо облечен — в продължение на години носех маскировъчния екип на Шапиро — отхвърлен от другите заради очевидната бедност и безпокоящ се до смърт от вечната заплаха пред провала. Въпреки че документите от първите два семестъра показваха, че имах отлични оценки по ботаника и зоология, всяко следващо подобно изпитание ме изправяше пред сковаващия ужас от знанието, че ако не изкарах изпита си, бях загубен. Тогава все още нямаше, както през следващите години, тлъсти държавни субсидии за лишени от средства студенти, а моята стипендия — едва задоволяваща нуждите ми — не би могла никога да ми позволи втора такава възможност. Все още се виждам с лакти върху масата, подпрял глава на ръцете си, четейки задълбочено „Анатомията на Куейн“, докато майка ми излизаше малко преди да затворят магазините в събота вечер, за да се пазари на най-евтиния пазар за някоя мършава мръвка месо или как на връщане бе принудена да търпи обидите на някой грубиян, вдигнал скандал заради просрочения наем.

Но в края на краищата, подобно на разтърсван от бурята кораб, носещ се бавно и уморено към брега, ние успяхме да съзрем Обетованата земя. Издържах последния си изпит, дойде денят на завършването и Карфицата пристигна от Ардънкейпъл, за да се присъедини към майка ми на официалната церемония по връчването на дипломите.

Проправяйки си път между хората, бях тръгнал да излизам от залата в Бют, за да ги срещна при сградата на профсъюзите, където им бях казал да ме чакат с цел да избегнем блъсканицата. Поех дълбока, победоносна глътка въздух, осъзнавайки новата си индивидуалност: силен, благонадежден, преуспяващ, готов за всякакви непредвидени обстоятелства. Сега вече знаех, че простодушната невинна мекушавост от младежките ми години е едно далечно минало. Никога повече нямаше да разреша да бъда използван. Никога нямаше да оставя сърцето ми да надделее над разума ми. Най-после бе постигнат древногръцкият идеал на моето юношество.

В този момент, почти достигнал до изхода, при вратата, почувствах как някой ме докосна по ръката. Познах я веднага въпреки сивата коса, която видимо я състаряваше. Госпожица О’Риърдън. Видяла името ми сред списъка на успешно завършилите студенти и й се приискало да дойде да ме види и поздрави. Не пожела да дойде с мен до профсъюзите. След като поприказвахме няколко минути, тя сложи един малък, религиозно изглеждащ кожен калъф върху дланта ми. Взех го с неохота. Направо бе невъзможно да се сетя какво има вътре.

— Сигурна съм, че си скъсал онази, дето ти я дадох преди време. Или може би си я загубил. Затова ето ти друга. За да не забравяш.

След като тя си тръгна, погледнах към калъфа със смесени чувства. Спомних си за душевното представление в къщата на чичо ми отпреди толкова много години, но същевременно знаех прекалено добре, че веднага щом се върнех вкъщи, щях да захвърля броеницата в някое чекмедже без никога повече да се сетя за нея. Стиснал с пръсти меката кожа на калъфа, изведнъж усетих слабо шумолене. Отворих го. Да, огърлицата наистина беше вътре. Но госпожица О’Риърдън бе мушнала до нея и една прилежно сгъната банкнота от пет шотландски паунда.