Арчибалд Кронин: Песен за петаче

Напечатаното на светлосиня хартия меню предлагаше овнешко печено, варен волски език, пържола и бъбреци. Избрах без колебание овнешкото печено и когато то ми бе сервирано с гарнитура от грах и картофено пюре, го изядох съвсем механично, без да изпитам какъвто и да било апетит или чувство за вкуса му. Макар и да не го осъзнавах, в момента всички мои действия бяха управлявани от някакъв автоматизъм, несъмнено загатващ за предстоящото нервно разстройство, което, дори и да бях се опитал, не можех да възпра. Един часовник на стената над входа ме държеше информиран за хода на времето. В един и двайсет аз поисках сметката си, платих я на касата и излязох.

Зелена трамвайна мотриса щеше да ме откара до подножието на хълма. По тази линия трамваите вървяха начесто и скоро един пристигна. Въпреки че бе препълнен с работници, прибиращи се вкъщи за обяд, аз се качих. Но по време на пътуването трябваше да стоя прав и когато пристигнах до Гилмор, вече не се чувствах така организиран и уверен в себе си, особено в управлението на краката си. Заизкачвах се бавно нагоре по хълма, по скоро по необходимост, отколкото от собствено желание. Видимо бе станало по-топло, а също така започнах да чувствам странна напрегнатост по темето си. Дори след като достигнах прохладните сводове на огромната сграда, това усещане не ме напусна.

Часовникът на кулата удари два часа точно когато влизах в залата.

— Изчислил си времето до секунда, нали? — рече мъжът зад бюрото, докато отбелязваше името ми в списъка. После ми подаде материалите за изпита, изгледа ме по особен начин и посочи към един празен чин.

Седнах и се огледах наоколо, забелязвайки, че другите участници, около двайсет на брой, изкривени в най-разнообразни пози на съсредоточаване, вече пишеха усилено. Отказах да действам припряно. Със спокоен жест отворих тетрадката на чина и погледнах към листа с темата, за да видя въпроса за развиване.

Напишете апология с обем, не по-малък от две хиляди думи, охарактеризирайки колкото можете по-убедително поведението на Мери, кралица на Шотландия, в отношенията й към лорд Дарнли, особено в нощта на девети февруари 1567.

Можех да се изсмея — изкушението бе почти непреодолимо, но не защото нещо или по-скоро някой ми бе подсказал, че ще бъде избрана тази или някаква подобна тема, а единствено заради абсурдността на идеята, че в моето сегашно състояние аз трябваше да се накарам да защитавам онази кралска авантюристка — действие, което само по себе си ми се струваше направо абсурдно, дори да знаех, че това може да ми донесе стократния размер на стипендията „Елисън“.

Напълно съзнавайки, че унищожавам всички свои шансове за успех, аз потопих спокойно перото в мастилницата и започнах да пиша. Не спирах нито за момент — изреченията се нижеха едно след друго изпод писеца ми, като всяка написана дума изскачаше направо от нараненото ми сърне. Историята на Шотландия от периода XV — XVI век бе изучена най-старателно от мен и знаех с подробности целия живот на нещастната кралица. Подтикван от мощни подсъзнателни импулси и обладан от някаква чужда за мен злост, аз я разнищвах по най-безмилостен начин, но с такова коварство, на каквото не вярвах, че съм способен. Под претекст, че я защитавам, първоначално излагах всички благоприятни за нея аргументи, след което безпощадно ги унищожавах. Така представяните като смекчаващи вината обстоятелства бяха смазвани от суровите факти на историята.

В подобен стил дадох да се разбере, че погрешно сключеният от нея брак с младия, глупав Дарнли, осъществен уж по любов, е бил скалъпен не поради някаква друга причина, а от изгарящи я амбиция и омраза към нейната братовчедка кралица Елизабет — само след година обявеният извън закона пер на Ботуел става неин извънбрачен любовник. Отчуждена от своя съпруг, който, копнеейки за помирение, лежи болен и обезобразен в град Глазгоу, тя постановява след тайна среща с Ботуел, че съпругът й би могъл да възстанови здравето си много по-добре в самотното, полуразрушено имение „Кърк Фийлдс“, принадлежащо на любовника й. Всичко това кралицата направила от дълбока съпружеска загриженост!? След като веднъж Дарнли бил настанен — вероятно не особено удобно, тъй като самата сграда била в твърде окаян вид за един болен — нищо не можело да се сравни така удачно с човешката добродетел и целомъдрие, както усърдните грижи и внимание на младата и красива кралица, която през целия ден стояла предано със своя крал сред червените му кадифени възглавнички, а нощем спяла в стаята на долния етаж.