Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— О, боже — изстена тя. — Защо ми трябваше въобще да ви пускам!

— Много съжалявам, че ви безпокоя, но моля ви, елате да я видите. Или направо телефонирайте на доктор.

Последва ново мълчание, след което жената каза:

— Ще трябва да я погледна. Хайде върви, шут такъв. Няма да ме държиш да стоя тук цяла нощ.

Поведох я нагоре по стълбите и отворих вратата на стаята на Нора. Жената влезе вътре, направи крачка напред и спря. Погледът й обхвана Нора, изпомачканото легло, нахвърляните одеяла, омърляния потник в ъгъла, дори полупълното нощно гърне и няколкото обезпокоителни петна по чаршафите, които не бях забелязал преди това. Тогава, с напълно променено поведение и с глас, който ненадейно ме вцепени, тя каза:

— Отивай си в стаята, веднага! И не си подавай носа навън, преди да съм те извикала.

С тези думи затръшна вратата пред лицето ми.

Не можех да не й се подчиня и макар че се върнах в сервизното помещение, седнах съвсем до вратата и се заслушах в тъмното, напрегнал до краен предел всичките си сетива, безумно уплашен за Нора. Спомних си тебеширенобялото й лице, така изпито и безкръвно, и потреперих ужасено. Започнах да се моля бързо да дойде доктор. Операцията от апандисит сама по себе си беше сериозна, а също така знаех, че ако възпаленият апандисит не се махнеше бързо, то той се спукваше и тогава последствията бяха фатални.

Жената продължаваше да стои в стаята на Нора. Може би в продължение на десет минути тя не излезе оттам. Изведнъж я чух да слиза надолу по стълбите. Сервизното помещение се намираше точно над долния коридор, а старият му дървен под беше гол. Легнал на дъските, напрягайки слух, я чух да влиза по мое предположение във всекидневната. Почти веднага тя започна да говори и макар да не можех да различа нито дума, въздъхнах с облекчение. Звънеше по телефона на доктора. Нещата продължиха така известно време, докато най-сетне я чух да се изкачва отново по стълбите.

Минутите течаха нетърпимо бавно, докато пристигне докторът. Той не се задържа дълго в стаята на Нора. Почти веднага слезе долу при телефона. Леко потръпнах, разбирайки какво означаваше това. После го чух да се качва отново по стълбите.

Първите бледи утринни лъчи изпълзяха в стаичката и пред погледа ми се появиха купчина прашни кутии, парцали за под, кофи, отделни парчета от счупени мебели и разни други дървении. Отидох до единствения прозорец и се загледах в очакване на линейката. Но когато тя сви по безлюдната сива уличка, повече не можах да изтърпя. Отдалечих се от прозореца и се заслушах в звуците от пренасянето на Нора. Не можех да се накарам да погледна.

Най-накрая отново настана тишина. Сложих си обувките и сакото и открехнах вратата на стаичката. Не успявах да чуя нищо. Предположих, че от мен повече не се очакваше да стоя притеснен и забравен в неведение. Тръгнах внимателно надолу по коридора. Жената стоеше в стаята на Нора с навити нагоре ръкави и с ръце на хълбоците, гледайки картината на ужасяващото безредие.

В главата ми кънтеше една-единствена мисъл и аз попитах:

— Ще се оправи ли?

Тя се обърна. Лицето й беше моравочервено и изкривено от ярост.

— Не знам и не ме е грижа. А ти, малък мерзавецо, как посмя да ми доведеш тук тая мръсница, дето оплеска всичките ми чаршафи и така вмириса стаята, че сега ще трябва наново да се стърже пода. На всичкото отгоре ме държа будна половин нощ само заради някаква си двулична, малка уличница, за която твърдиш, че ти е братовчедка. Би трябвало да те предам на полицията, само това заслужаваш. И точно така ще направя сега. И без това ще им се наложи да я питат доста неща.

Може би бях уплашен, но въпреки това се застъпих за братовчедка си.

— Тя няма какво да казва.

— Няма ли! Обзалагам се, че сама си е виновна за всичко.

Какво, за бога, искаше да каже тя? Трябва да бе обезумяла от ярост.

— Виновна за какво?

— Ти, малко лицемерче, само не се преструвай, че не разбираш как онази, твоята, дойде тук, за да си изхвърли гадостите.

Наистина не разбирах нищо.

— Какво?

— Направи отвратителен, гаден аборт, предизвикан от хапчета, разбра ли какво? — изкрещя тя и ми зашлеви зашеметяваща плесница, която почти ме събори на пода.

Бруталната грубост на думите й ме зашемети много повече от удара. Онемял от изумление, аз стоях и я гледах тъпо. Бях толкова шокиран от чутото, че загубих всяка представа за времето и мястото или за това, което ме бе накарало да се разтреперя неудържимо. Почувствах как нещо в мен се скъса. Приведох глава към ръцете си и се подпрях на стената на коридора.