Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Не — отвърна безнадеждно тя. — Със сигурност са заминали.

— Все пак трябва да опитаме. Трябва.

Арката не бе много далеч от гарата. Отидохме там сравнително бързо и останахме да чакаме почти цял час, напрягайки очи да зърнем някоя червена кола, без въобще да си говорим, непрекъснато бутани от минаващата тълпа, докато празничното движение по главната улица се изнизваше покрай нас. Вече почти се бе стъмнило.

— Няма смисъл — рече най-сетне Нора с унил глас. — Сигурно им се е наложило да бягат и те са направили точно това.

— Тогава какво ще правим сега — попитах отчаяно. — Не можем ли да наемем кола до Единбург и оттам да вземем влак?

— Дори и да можем, аз няма да издържа пътуването.

Изведнъж, съвсем неочаквано, тя се срина вътрешно и започна да плаче.

— Лорънс, цял ден стисках зъби, въпреки че се чувствах като труп, но повече не мога… не мога да направя и крачка. Имам такъв бодеж отстрани, че ако не легна, скоро ще падна. Трябва да намерим някое място и да останем за през нощта.

Онемях от вцепенение. През главата ми преминаха какви ли не непредвидени варианти. Щеше ли този касиер да ни разреши да останем в чакалнята на гарата или може би беше по-добре да потърсим някакъв подслон в местния парк? Погледнах я и видях измъчения поглед върху бледото й лице, докато стоеше с една ръка притисната към тялото й. Разбрах, че трябва да й намеря някаква стая в хотел.

Хотелът на главния площад зад панаира ми се бе сторил напълно порядъчен, въпреки пренебрежителните забележки на Тери. Хванах Нора за ръката — сега тя изглеждаше неспособна да се движи сама — и я поведох надолу по улицата към площада. Над хотела имаше табела: „Берикската мида“. Потоци от развеселени местни хора се движеха навътре и навън през вратата, но все пак някак си успях да я вкарам сред блъсканицата в застлания с червен килим салон. След улицата мястото ми се стори като благословено убежище. Но мъжът в малкия стъклен офис едва ни обърна внимание. Хотелът бил препълнен, каза той, чак до външната врата. Цял ден връщали хора.

Излязохме. Оттатък площада имаше една много по-малка странноприемница, „Масонски ръце“.

Оставих Нора отвън с инструкцията да не мърда и си проправих път в препълненото с хора задимено помещение. Навсякъде се виждаха групички мъже, застанали с чаши в ръце, смеейки се и говорейки гръмогласно. Никой не ми обърна ни най-малко внимание. Говорих с няколко души, питайки кой е шефът, докато накрая един от тях не посочи с лулата си към закръглена русокоса жена с черна рокля, която приказваше толкова разпалено в една компания, че аз я бях приел за част от пируващата група. Пробих си път към нея и с известна трудност успях да привлека вниманието й. Тя имаше червено, дружелюбно лице, което ме окуражи. Но сърцето ми подскочи, когато жената поклати глава и каза:

— Тая нощ няма да намериш стая в Берик, момче. Никаква.

— Няма ли някакво местенце, за което да се сетите — замолих се аз. — Където и да е.

— Можеш да опиташ в „Спитъл“, отвъд реката — отвърна тя със съмнение в гласа. — Там има кръчма, точно след моста, нарича се „Почивката на джелепина“. Те може и да ти дадат легло.

— А как да стигна дотам?

— На втората пряка завий вдясно. После надолу по улица „Купър“. Намира се точно зад стария мост.

Излязох навън и отново подхванах Нора за ръката. Тя стоеше мълчалива, несъпротивяваща се, почти угаснала, притискайки все още ръка към тялото си. Целият град кипеше от глъч, площадът бе пълен с народ, панаирът бе в разгара си — от въртележката се носеше музика, раздираща нощния въздух. Два пъти завих на погрешни места и трябваше да се връщам на главната улица, но накрая намерих улица „Купър“. Там, в основата на хълма се намираше и реката, тъмна и равна, устремила се към морето заедно с прилива. Преминахме през едно тясно изгърбено мостче и се оказахме в селцето Спитъл. Над него бе надвиснало приятното усещане за спокойствие. Сред въздуха се носеше блажена прохлада и миризма на морски водорасли. Мачтите на рибарските лодки се открояваха на светлините на Берик, докато водех Нора надолу по калдъръмения кей. Не след дълго стигнахме до „Почивката на джелепина“. Беше една стара тухлена постройка, мизерно осветена и с няколко табели, известяващи, че се дават стаи за спане. Без да виждам в нея нещо по-различно от обикновена селска къща, тя не ми вдъхна особено голям кураж.

Влязохме по един тесен, каменен коридор, който водеше към кръчмата. Чуха се откъслечни звуци от спорещи гласове. Не исках да въвеждам Нора вътре. Вдясно имаше врата с табела „Вход забранен“. Почуках. След малко се появи един старец. Беше по чехли и с дълга плетена синя жилетка, а в ръката си държеше оръфан брой на вестник „Домашен журнал“. Толкова бяха напрегнати сетивата ми, че докато забележа тези незначителни подробности, междувременно вече бях започнал да говоря с отчаян тон: