Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Тръгнах забързано към тях и той ми махна отдалеко за поздрав.

— Радвам се да те видя, човече. Как се чувстваш?

— Благодаря, добре, Тери.

— Скачай отзад тогава. Другите идват след минута. Нора току-що отиде за кафе.

Както се качвах на задната седалка, госпожица Гилхули се извърна назад и оголи златните си зъби в приветлива усмивка. Беше облечена с ярко карирано палто и плоска като чиния шапка на главата, завързана с любимия й розов тюлен шал. Вероятно тази жена беше най-добрата клиентка на госпожица Донахю и несъмнено разходите й в „Ърл“ бяха разточителни, но въпреки това никога не бях срещал друг човек като нея, който да успява да изглежда така крещящо ослепително и да може да се облича така безвкусно — ефект, който тя подсилваше и с най-разнообразни вулгарни превземки. Тази жена непрекъснато се суетеше за нещо, контеше се, оправяше косата си, пудреше носа си, ровеше из чантата си, потупваше се на най-неочаквани места, проверяваше маникюра си, опъваше врат, жестикулирайки с изтънчени движения на китката или привличайки без нужда вниманието на Терънс с разнежена, женствена чаровност. Госпожица Гилхули не беше нито красива, нито млада и нейните претенции към тези качества, заедно с навика й да започва всяка втора забележка с думите „Аз винаги съм казвала…“, ме дразнеха до невероятност, въпреки че сега въпросната личност ме поздрави с благосклонна снизходителност.

— Добро утро, млади човече. Надявам се днес да ми донесеш доста парички.

— Да не би да имате нужда от пари, госпожице Гилхули?

Терънс се изсмя невъздържано.

— Направо те разби, Джоси. Всички знаем какво стои зад името Гилхули. Но какво става с Нора?

— Сигурно се е втурнала с все сили натам — отбеляза госпожица Гилхули. — Винаги съм казвала, че човек не трябва никога да се втурва по този начин. А изглеждаше така зле, милата. Бяла като вестник.

Миг по-късно Нора се появи през летящите врати на хотела, следвана от Донахю. Нетърпеливо подканени от Терънс, който слезе от колата и взе манивелата от кожения й калъф, те се присъединиха към мен на задната седалка.

— Вземи рогозката, Нора. Ето я там… на дръжката. Може да е хладно. Загърни се добре. Винаги съм казвала, че това е задължително, преди да се тръгне — предложи съвета си госпожица Гилхули, докато Терънс запали двигателя с няколко завъртания, след което се качи на мястото си зад кормилото и подкара автомобила.

Седнала по средата между Донахю и мен, Нора разстла рогозката върху коленете ни. Докато правеше това, тя ми се усмихна, без да говори. Колата набираше скорост.

В действителност това бе моето първо возене в частен автомобил и докато ние се придвижвахме по главните улици на Уинтън към пътя за Единбург, аз се отдадох на приятното изживяване от возенето. Терънс бе отличен шофьор — изглежда че бе карал тази кола многократно — и сега можех да направя някои свои догадки защо госпожица Гилхули го привличаше толкова силно въпреки своите мизерни физически прелести. Те и двамата бяха в приповдигнато настроение и непрекъснато се смееха и говореха с непринудена веселост, видимо контрастираща с царящото почти пълно мълчание отзад.

Сега вече бе невъзможно да не се забележи, че отношенията между Нора и Донахю се бяха влошили съвсем. Докато той, вероятно заради етикецията, отправяше по някоя случайна формална реплика към нея, тя едва отговаряше, продължавайки да гледа право напред с бледо, безизразно лице. Това въобще не допадна на Донахю и не след дълго, повдигайки рамене, той внезапно се отказа от преструвките си и привеждайки се напред с най-добри обноски, отдаде цялостното си внимание на госпожица Гилхули, като шепнеше в ухото й и я караше да се смее, съревновавайки се с Терънс за нейното внимание.

Нора не реагира никак, изражението й не се промени, само след известно време ръката й се придвижи под прикритието на рогозката и потърси моята. Пръстите й бяха толкова студени, че аз започнах да ги търкам.

— Добре ли си, Нора?

Тя погледна към мен и кимна.

— Напоследък съм малко неразположена, но свежият въздух ми действа много добре. Не трябваше да пия онова кафе.

Другите бяха толкова ангажирани, а смехотворните пристъпи на госпожица Гилхули бяха така остри, че нямаше никаква опасност да бъдем чути.

— Лошо ли ти е?

— Съвсем малко. Ще ми мине.

Загледах я със загрижен поглед. Тя въобще не приличаше на себе си. Нима предателското поведение на Донахю я бе разстроило до такава степен?