Арчибалд Кронин - Песен за петаче

— Ето че пристигнахме — възкликна ентусиазирано Терънс и каза на шофьора да изчака отстрани. — Ти отиди на пистата, Март, а аз ще отведа Лорънс.

Влязохме в съблекалнята, която бе по-окаяна дори от самото игрище. Подът бе застлан с голи изпочупени дъски, по закачалките висяха няколко фланелки, навсякъде бе прашно и се разнасяше остра миризма на застояла пот, бира и пикня.

Когато бе отворен сакът, в него имаше шорти, потник и шпайкове за тичане. Подпомаган от Терънс, който се бе самоназначил за мой помощник, започнах да се преобличам. Всичко ми бе по мярка, с изключение на шпайковете — бяха ми прекалено дълги и стърчаха цял инч пред пръстите ми. Посочих с глава надолу.

— Няма нищо страшно в това — отвърна той от позицията на експерт. — Даже така ще имаш по-голяма отскокливост.

Излязохме навън. Донахю крачеше напред-назад с ръце в джобовете в очакване да се появим. Бе запалил една елегантна тънка пура.

— Ето го — извика ентусиазирано Терънс, избутвайки ме напред. — Кажи сега, не прилича ли на бегач, от главата до петите?

— За бога, като истински е. Има височината. И виж само тези крака.

Тонът на Донахю бе силно задоволителен, след като в него долових неохотно показаното уважение. Всъщност, облечен в този невероятно лек екип с цветовете на „Рокклиф“, чувствах, че не трябва да ги разочаровам. Направих няколко подскока за загрявка.

— Точно така, човече, разкърши се.

— Само недей да хабиш повече енергия от необходимото — добави Донахю и дръпна от пурата си.

— Сега слушай, Лори — рече Терънс с поглед, обуздал ентусиазма на приятеля му, като постави едната си ръка на рамото ми. В другата държеше часовника си. — Четири обиколки на тази писта правят точно една миля. Готов ли си?

— Да.

— Тогава приготви се за старта.

Той отстъпи назад, приковал очи в часовника си.

— Тръгвай!

Направих добър старт и опитвайки се да поддържам бързо темпо, изтичах четири обиколки на пистата. Сандвичът, който току-що бях изял, ми създаде малко проблеми на последните две обиколки, а шпайковете на Тери, огъващи се свободно върху твърдата сгурия, имаха много по-малка отскокливост, отколкото той бе обещал. Когато финиширах, бледен и задъхващ се, бях недоволен от представянето си. Очевидно не бях подходящ. Приведен над часовника, Терънс нададе радостен вик.

— Добро бягане, човече. Знаех си, че ще се справиш. Точно си за нас.

Да не остане назад, Донахю ме потупа сърдечно по гърба. Все още поемайки дълбоко дъх, аз се изчервих от удоволствие.

— Какво ми беше времето?

Терънс вдигна пръст пред устните си.

— Нито дума за това. Ще разбереш защо. А сега бягай да се преоблечеш. Водата в съблекалнята, изглежда, е прекъсната, но се поизтрий с кърпата в сака.

Десет минути по-късно бяхме в таксито на път обратно към града. Както пътувахме, Терънс се обърна към мен с много поверителен тон:

— Сега ме слушай внимателно, приятел. — Той приказваше предпазливо, като че ли се страхуваше, че шофьорът може да подслушва. — Има един спортен празник в началото на август в Берик на река Туийд. Това е скромно провинциално мероприятие и в него участват разни незначителни селски бегачи. Но — тук той ме погледна втренчено — на това надбягване се правят много залагания, а Мартин, както знаеш, е точно в този бранш. Нашата идея е да те включим в бягането на една миля. Ние сме проучили местните възможности и от това, което ни показа днес, сме убедени, че можеш да се справиш.

— Да победя? — възкликнах аз.

— Да спечелиш купата. — Той приведе сериозно глава към мен и добави с още по-впечатляващ тон: — Плюс пакет от печалбата също. Ние ще се погрижим за всичко, отнасящо се до парите. Мартин ще взема залозите и при победа ще получиш цяла десетачка.

— Десет паунда! — Това бе повече от изкушение; сумата бе заслепяваща. — Само че, Тери, аз имам изпит през първата седмица на август. На седми.

— Състезанието е на пети. Цели два дни преди това. Пътят от Уинтън дотам не е повече от три часа. Ще те откараме и после ще те върнем още същия ден. Какво те притеснява?

Прехапах устни в мъчителна нерешителност. Исках да спечеля тази купа, а особено много исках десетте паунда. В едно скорошно писмо майка ми споменаваше за апартамента, който възнамерява да наеме при завръщането си, и пишеше още, че горчиво съжалявала за това, че бяхме продали мебелировката си при напускането на Ардфилън. С тези десет паунда можеше да се купят мебели, дори би могла да се обзаведе цяла стая. Но как щеше да се отнесе Карфицата към едно такова мероприятие, практически в навечерието на изпита?