Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Когато пристигнах там, часът бе пет без десет. Мястото бе предпочитано за срещи, така че наоколо имаше и други, чакащи под големия часовник. Присъединих се към тях. Пет минути след уречения час, проявявайки необичайна за себе си точност, се появи Терънс, носейки в ръце малък сак. Не беше сам. Донахю бе с него.

— Добре, човече, радвам се, че си тук. Изглеждаш страхотно — поздрави ме сърдечно Терънс. — Надявам се да не ни чакаш отдавна.

Донахю също се смееше — или поне въздържаното му мрачно лице бе застинало в изражение на необичайна вежливост, което бе още по-изненадващо, след като досега той практически ме игнорираше.

— Не може да говорим тук — рече Терънс. — Хайде да отидем до бюфета.

Отидохме в бюфета на първа класа.

— Какво искаш? — попита гостоприемно Донахю. — Аз черпя.

Решил да се възползвам от предложението, поисках сандвич с шунка и чаша мляко. Те двамата си поръчаха бира „Гинес“.

Терънс изчака да ни сервират, след което, питайки ме загрижено дали всичко е наред, отпи голяма глътка от бирата си и направи следното изявление:

— Значи, ти често си ме чувал да казвам, че искам да ти засека бягането на една миля. Е, днес ще направим точно това.

Нямах причини да се изненадвам, след като въпросът действително бе повдиган неведнъж с типичния за Тери полусериозен, полушеговит маниер. Но неочакваната внезапност на предложението определено ме стресна.

— Защо пък днес? — попитах предпазливо.

— Ще стигнем и до този въпрос, когато му дойде времето — отвърна той със заговорнически, разбиращ поглед.

— Но аз не съм тренирал сериозно напоследък. В твърде лоша форма съм.

— Ами-и, здраво, младо момче като теб няма как да не е във форма. Какво ще кажеш, Март?

— Не би трябвало — отвърна Донахю уклончиво. — От това, което виждам, по него няма никаква тлъстина. И все пак не съм напълно сигурен, че ще може да се представи.

— Не се безпокой. Ще се представи, и то как.

— Да, но има ли нужната скорост? — Донахю ме погледна съмнително. — Ще му трябва за бързо финиширане.

— Гарантирам за това — каза Тери, наблягайки на думите. — Не съм ли ти разказвал как като дете финишира почти на една линия с мен?

Донахю махна с ръка.

— Това е било преди години.

— Може би. Само че той има и две големи победи от тазгодишното и миналогодишното състезание на клуба за масов крос. Затова, приятел, недей обръща нещата на смях.

— Ъхъ — отвърна Донахю, сякаш бе почти убеден. — В такъв случай мисля, че бихме могли да му дадем шанс.

— И това наистина е шанс — обърна се Терънс към мен. — Всичко е уговорено, човече. Тук ти нося и дрехи. Собствения си екип от „Рокклиф“, ако искаш да знаеш. — Той побутна с крак сака. — Дори съм уредил да те пуснат да тичаш на „Харп“.

— Но защо, Тери?

Всички тези приготовления, проявеният към мен силен интерес и начинът, по който Донахю бе спечелен за каузата въпреки неохотата си, бяха много ласкаещи и все пак нещо не им вярвах.

— После, после бе, човек. Каква полза има да разправям, докато не видим какво можеш да направиш?

— Тогава няма — заявих решително. — Трябва да знам как ще ми се отрази всичко това.

— Не ти ли го написах в пощенската картичка? — експлодира Терънс. — Определено всичко тук се прави за твое добро. Но само при условие че ти си това, което мислим, че си, в което започвам да се съмнявам.

Тази нотка на скептицизъм наклони везните в тяхна полза. Съгласих се да отида. Вече действително желаех да им покажа какво можех. И понеже не харесвах Донахю и изпитвах силно възмущение от връзката му с Нора, особено много исках да докажа способностите си точно на него. Напуснахме бюфета и се качихме на едно такси от редицата пред гарата. „Довери се на Тери — помислих си успокояващо, — за да правиш нещата както трябва.“ Моят братовчед бе успял да ме впечатли за пореден път със своя чар и самонадеяност.

Мястото, на което отивахме, се намираше доста далече, в източните покрайнини на града. След като пътувахме около двайсет минути, ми бе обяснено, че става дума за някакво футболно игрище, принадлежащо на младежкия клуб „Харп“. В околността се извисяваха два огромни резервоара за светилен газ и съседните на тях заводи. Гледката бе мизерна и наоколо вонеше, не безпричинно, на газ. Никога не бях чувал за младежкия клуб „Харп“ и тяхното владение, заградено с ръждясала ограда от вълниста ламарина, готова всеки момент да падне и представляващо крайно неугледно футболно игрище с малка дървена съблекалня. Все пак около игрището наистина имаше писта за бягане, покрита със сгурия.