Арчибалд Кронин - Песен за петаче

„Втората къща на Алхамбра“ започваше в девет часа, но както можеше да се очаква, аз пристигнах пред входа на театъра доста преди уречения час. В действителност бях отишъл толкова рано, че излизащата тълпа от първото представление почти ме отнесе и щеше да ме събори. После пък излезлият студен вятър и падналата мъгла откъм реката направиха чакането ми доста тръпнещо от хлад. Гледайки към часовника на Централна гара, крачех насам-натам и се опитвах да се стопля, макар че много повече ме сгряваше мисълта, че ще видя Нора. Но времето минаваше. Стана девет без десет, без пет, без три… сега може би вдигаха завесата. Започнах да се безпокоя. Да не би да бях объркал датата или да чаках пред грешна врата? Петнайсет минути по-късно, когато почти се бях наканил да си тръгвам, те се появиха.

Групата беше по-голяма, отколкото очаквах: Терънс с госпожица Джозефин Гилхули, Нора, госпожица Донахю и един сурово изглеждащ млад мъж със скъп костюм, който се оказа брат на госпожица Донахю. Всички те бяха в едно общо приповдигнато настроение, което навеждаше на мисълта, че вероятно са били заедно на вечеря. Подозрението, че съм бил изключен от това предшестващо събитие, бе потвърдено от обилното многословие във формата на компенсация, с което те ме посрещнаха.

— Надявам се да не си настинал, скъпи — възкликна госпожица Донахю, хващайки ме за ръката.

— И аз трябваше да се приближа и да се погрижа за кучето, вместо за човека — обясняваше нещо Терънс. — Джоси, това е Лорънс.

— Радвам се да се запознаем. Винаги казвам, че всеки приятел на моите приятели е и мой приятел. Само че трябваше да ми кажат за теб по-отрано.

И госпожица Гилхули, облечена със скъпо изглеждащо кожено палто и увита около врата и главата с бледоморав тюлен шал, се опита също да смекчи неловката ситуация. Тя притисна ръката ми, оставяйки върху дланта ми аромата на парфюма си, който се разнасяше от мен до края на вечерта, и добави:

— Чух, че си голям бегач. Между другото имаш точно такъв вид. Винаги съм казвала, че външността говори много за собственика си.

— Мислим, че сме доста добри — каза шеговито Терънс. — Мартин и аз възнамеряваме да го изпробваме някой от близките дни.

Досега Нора не бе казала нито дума. Сега, макар да мълчеше, тя ми се усмихваше приятно и сърдечно и поне на мен ми се стори, че в усмивката й се долавяше намек за душевна близост, който струваше много повече от дългото ми чакане на студа. Дори нещо повече — когато влязохме в театъра, тя прошепна бързо в ухото ми, обяснявайки всичко:

— Вечерята бе уредена от госпожица Гилхули, Лорънс. Така че нямаше как да те поканя в „Крайтириън“. Но бъди сигурен, че следващия път ще си там.

За нещастие в суматохата, създадена, докато си проправяхме път към нашите места в центъра на салона, аз изостанах назад, така че Терънс — минал най-отпред — седна с госпожица Гилхули, до тях се настаниха Мартин и Нора, а аз останах най̀ открая до госпожица Донахю. Това подреждане не ми хареса никак. В своето разочарование поглеждах непрекъснато надолу по реда с надеждата да уловя някой съчувствен поглед от страна на Нора, но с типичното за нея оживление тя си говореше нещо с Донахю. На сцената един жонгльор подхвърляше топки във въздуха.

— Началните номера никога не са особено добри, скъпи — прошепна госпожица Донахю в ухото ми. — Но само изчакай да видиш Хети Кинг.

Тя бе отворила голяма кутия шоколадови бонбони и след като ме почерпи, постави кутията, отворена върху скута си, и ми каза:

— Взимай си, когато ти се прииска, скъпи.

Тези многократни гальовни подканвания на госпожица Донахю, в които долавях нотки на съчувствие, ме караха да се чувствам като сираче, поканено на благотворителна вечеря. Някакъв мъж с малко бомбе и боядисан червен нос пееше песен и изглежда, всички й се смееха, с изключение на мен.

— Направо е страхотен, нали, скъпи? — изкиска се госпожица Донахю.

Напрегнах вдървената си физиономия в утвърдителна усмивка, същевременно поглеждайки за сетен път надолу по реда. Госпожица Гилхули, излегнала се назад почти в истерия и показвайки всичките златни пломби по зъбите си, се бе хванала за Терънс да не падне. Приведох се леко напред и забелязах, че Мартин държеше Нора за ръката. Още от пръв поглед не бях харесал Донахю, който не изяви желание да говори с мен, а само ме удостои със студен, твърд поглед и това мое впечатление сега решително се затвърди. Той бе прекалено добре изглеждащ по един вулгарен, мрачен, опасен начин. Със стърчащите си скули и леко сплескан нос имаше вид на боксьор.