Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Знаех, макар и не съвсем точно. И тъй като „Ърл“ беше водещата институция за женска мода в Уинтън, предполагах също, че положението на госпожица Донахю там би трябвало да е много солидно.

— Нора непрекъснато пита за теб — продължи Терънс. — Защо не й се обадиш? Тя живее с госпожицата. Ще ти дам адреса. Намира се в Парк Кресънт 31 31 Това е названието на жилищен квартал, а не парк. — Б.пр. .

Братовчед ми извади един позлатен молив от джоба на жилетката си и започна да пише.

Не можех да намеря думи да му се отблагодаря. След като ме изпрати до задната врата, аз излязох навън, радвайки се на щастливата случайност, която ме бе свързала отново с моите роднини. Толкова дълго време живеех без подходяща човешка компания, че перспективата да общувам отново с Терънс и Нора ме изпълни с вълнение. Нещо повече от това: повдигна се въпросът за „Рокклиф“. Какво ли можеше да направи Тери или приятелите му за мен? Името на Гилхули, добавено към онази великолепна кола, без да говорим за скандално елегантната дъщеря, за която Терънс бе сгоден и вероятно скоро щеше да се ожени, предполагаше възможности, които — макар и твърде неопределени за мен — ми изглеждаха почти неограничени.

Няколко дни очаквах изпълнен с надежда, че Нора ще се свърже с мен. Изпитвах неохота да поемам инициативата, а Терънс сигурно й бе разказал за нашата среща. Но от нея не пристигна никаква вест и следващата събота, след като се освободих от задълженията си, аз се отправих с небрежна крачка към Парк Кресънт. Спомням си ясно, че следобедът бе мек, спокоен и слънчев, изпълнен с предстоящи обещания за идващата пролет.

Парк Кресънт се намираше в привилегирован жилищен район в западната част на града. С формата си на полумесец 32 32 На английски кресънт означава полумесец. — Б.пр. , той се извисяваше с високите си къщи в джорджийски стил — сега трансформирани в апартаменти — които гледаха към парка Келвингроув. Доста обезкуражен от изисканата атмосфера на квартала, очебийно контрастираща с грубостите на улица „Аргайл“ и „Залата на Тамплиерите“, аз просто спрях пред номер девет и не успях да преодолея стеснителността си, докато не се отдалечих на петдесетина ярда надолу по улицата. Тук, с поведението на незаинтересован наблюдател, се облегнах на парапета и се загледах към парка под мен. Трябваше ли или не да отида дръзко дотам и да позвъня на вратата? Дългите филизи по кестеновите дървета бяха започнали да разцъфват. Жълтата форзиция вече бе разтворила цветчетата си. По широката алея, където правех вечерните си кросове, се виждаха първите детски колички. Беше възможно Нора да не иска да ме вижда. Въпреки това тя ми бе харесала, когато се видяхме последния път, и сега ми се искаше да общувам с нея като с приятел.

Извърнах се леко и видях, че улицата бе абсолютно пуста. Поне никой нямаше да ме види, ако ме приемеха студено и ме изхвърлеха. Мобилизирайки се вътрешно, аз се обърнах и тръгнах напред. Изкачих стъпалата пред портала на номер девет и влязох в дългия коридор. От многобройните врати, виждащи се сред мъглявата светлина, избрах една, на която бе закачена визитна картичка с името „Госпожица Фиделма Донахю“. Поизправих връзката си и припомняйки си, че съм доста представителен в боядисания тъмнокафяв костюм, натиснах звънеца.

Вратата бе внимателно отворена от една ниска, набита, суетяща се малка женица, облечена като за улицата — със стилна шапка и палто, която ме изгледа с отметната назад глава, прецени ме с твърдо, бляскаво, компетентно око и попита:

— Е, млади човече?

— Тук ли е госпожица Нора Керъл? — измърморих една чуто. — Аз съм неин братовчед, Лорънс Керъл.

Жената моментално се отпусна, изражението й се промени и ми се усмихна дружелюбно. В естествения си вид тя имаше пълна, много смешна уста, ефектно разкрасена от комплект лъскави изкуствени зъби.

— Влизай. Защо не сме те виждали досега? И защо не ни предупреди, че ще идваш?

Докато влизах, тя продължаваше да държи ръката си върху рамото ми и да ме оглежда от горе надолу.

— Да, ти си истински Керъл. Познавах добре баща ти, горкият човек. Значи сега си търсиш късмета при чичо ти Лио? — Без да ми даде възможност да отрека това предположение, тя продължи, побутвайки ме към полуотворената врата. — Нора е тук. Влез вътре да я поздравиш бързо, че за лош късмет, ние трябва да излезем. Но не забравяй да наминеш пак.

Разбрах, че като някой глупак бях дошъл в неподходящ момент и бях готов да се извиня и да си тръгна. Но под натиска на нейните непрекъснати побутвания влязох в стаята, към която тя ме водеше — една мъничка женска спалня с басмени завеси на цветя и покривала за столовете от същата материя.