Арчибалд Кронин - Песен за петаче

Следваше хор, в който се включваха всички с огромен патос:

Въпреки тези удоволствия или може би точно заради тях, аз не можех да затворя очи пред факта, че обстоятелствата на живота ме бяха довели до най-ниското ниво на човешкото съществование. Поради всякакви практични цели сега аз живеех и работех сред копторите на Уинтън. Промяната бе силно обезпокоителна, а мястото — непоносимо. Отвсякъде ни заобикаляха порутени постройки, осеяни от тесни улички и мрачни алеи, в които се виждаха всички белези и симптоми на бедността и мизерията — загърнати с шалове жени, безработни мъже, и най-злокобното от всичко — окъсаните, рахитични, уродливи деца. Вечно шумна, мръсна и задъхваща се от движение, улица „Аргайл“ ми изглеждаше като кървяща язва. Съботните вечери по нейния претъпкан от народ паваж се превръщаха във вакханалии: наоколо се въргаляха пияни, проснати в канавките или влачени за ръцете към полицейското управление; заминаващи моряци от пристанището, търсещи неприятности; групички от привърженици на противникови футболни отбори, биещи се с юмруци и ножове след мача; а същевременно блъскайки с чинели, биейки барабани и свирейки проглушаващо с тръби, които можеха да разбудят демоните от преизподнята, Армията на спасението маршируваше нагоре-надолу, като спираше от време на време, за да изпее някой химн, да насади у слушателите ужаса от вечните мъки на прегрешилите и да мине за милостиня с дайрето.

Във всички мои ежедневни контакти, човешки или нечовешки, нямаше нищо, което да развие или стимулира ума ми. Когато се промъквах в заведението на Бонели, подтикнат от следобедната празнота на стомаха си, за чиния пържени картофки от едно пени, бивах посрещан иззад тезгяха от потоци развалена английска реч: „Пържени картофки не готови. Зелен грах готов. Ти иска зелен грах?“. Чувствах с горчивина, че моята звезда бе залязла, след като бяха отминали онези дни на щастие и надежда, когато госпожица Гревил, говорейки за Orchis maculata в обкръжението на атмосферата на Итън, спираше за момент беседата си, за да се обърне към мен през безупречно подредената маса: „Още един котлет, Керъл?“.

Сега вече знаех, че майка ми не бе имала и най-далечна представа за това, което ми бе отредила съдбата. Онези сериозни разговори с Лио, докато тя изучаваше с безпокойство тъжното му, бледо, внушаващо доверие лице, сигурно бяха създали у нея напълно измамно впечатление за перспективите, които той можеше да ми предложи. Въпреки това не можех да се накарам да й пиша и да разкрия истината. Това нямаше да промени нищо в сегашното ми положение, а от честите й писма знаех, че тя си имаше достатъчно проблеми с изпълнението на преподавателските си задължения в училището. След занятия майка ми хващаше влака за Кардиф, за да ходи на важните до едно нощни занятия, които, според откровенията в писмата й, се бяха оказали доста по-сериозни, отколкото тя бе предвиждала, изобилстващи с много специални и трудни за разбиране термини.

Въпреки това, усещайки, че потъвам в нещо като тресавище, задушаван от заобикалящите ме пушеци и мръсотия, аз се опитах да се стегна, като реших да възвърна отново стремежа си към онези древногръцки идеали, които бях преследвал в миналото; един стремеж към физическа адекватност, който сега изглеждаше съвсем недостъпен за моята измършавяла фигура. Единствената баня в сградата на Лио за момента служеше като хранилище на непотребни домашни боклуци — дръжки от стари врати, изкривени пирони, счупени рамки за картини, смачкани картонени кутии и разни такива, които чичо ми не разреши да бъдат изхвърлени. И все пак с помощта на Ани изчистих всички вехтории. Въпреки че емайлът бе начупен и ръждясал, древната вана можеше да се използва и от този момент нататък всяка сутрин след ставане аз правех петнайсет минути общофизически упражнения, след което се потапях в студената вода. През вечерите, които бяха започнали да се удължават, с радост се завърнах към моята стара любов. Само срещу половин пени жълтият трамвай ме отвеждаше от улица „Аргайл“ до парка Келвингроув в западните покрайнини на града. Но тъй като често не разполагах и с толкова пари, аз нямах нищо против да извървя пеш цялото това разстояние по улица „Сандимаунт“ и по западното шосе, след като бях обут в старите си гуменки, накарали ме да се чувствам лек и отскоклив като пружина. Стигайки до парка, осеян с многобройни, трасирани от дървета алеи и лъкатушещи пътечки, отиващи към университета, аз спирах за малко, за да се настроя, след което започвах да тичам сред спускащия се здрач по трасето, предварително определено от мен. С изключение на някоя отдадена на себе си случайна двойка, по това време имаше много малко хора. Чувството за свобода и необяснима наслада, което изживявах в тези бързи преходи сред прохладния въздух — все още сияещ под лъчите на залязващото слънце, ми позволяваше да избягам от всички мои страхове, които, сякаш издухани от вятъра на стремителното движение на тялото ми, трепваха във въздуха и падаха зад мен.